Момичето се обърна към тях:
— Хайде, бързо, преди да се е развиделило съвсем. Уиспър ще ни покаже пътя.
Тръгнаха след Уиспър, който ги поведе към мястото, където Рейвънсхорн свиваше на север. Дърветата и храстите изчезнаха напълно, тревата се разреди, а почвата стана камениста. Гадната миризма ги блъсна още по-силно в ноздрите — зловоние и смрад, които задушаваха дори свежестта на ранното утро. Брин усети, че с мъка си поема въздух. Как ли щеше да вони, когато намерят пътя в самите канали?
Равнината рязко се снижи и пред тях се откри дълбока долина, скрита в сенките на огромната планина. Сред нея имаше тъмно езеро, водата му мътна, застояла, неподвижна. В него се стичаше лъкатушещ през скалите поток, който извираше от една грамадна черна дупка.
Уиспър спря. Кимбър посочи с ръка:
— Ето там са каналите.
Брин прокара поглед по назъбените контури на билата. Там, все още скрити от очите им, се намираха Греймарк, Мейлморд и Илдач.
Брин преглътна, опитвайки се да притъпи зловонието на каналите. Там я чакаше и нейната съдба. Усмихна се решително. Тя трябва да отиде и да я посрещне.
Когато стигнаха до входа на каналите, Коглайн им разкри още нещичко от магията си. Старецът извади един пакет от множеството торбички, които висяха на колана му и го разпечата. В него имаше мазило. Като го втриеш в ноздрите си, преставаш да усещаш така остро нетърпимата смрад на каналите. Малка магия, уверяваше ги Коглайн. Е, не можеш да се отървеш напълно от вонята, но тя все пак става поносима. Измъкна къси сухи клонки и пъхна върховете им в друга торбичка. Когато ги извади, те бяха покрити със сребристо вещество, което светеше като газена лампа в тъмнината на скала.
— Нищо особено, просто още една моя малка Магия, чуждоземци. — Той захихика, когато те се втренчиха изумени в малките факли. — Химикали, нали не сте забравили? Нещо, за което Черните скитници изобщо не са чували. А имам и още няколко изненади. Ще видите.
Роун се намръщи и поклати недоверчиво глава. Брин не каза нищо, но си помисли, че по-добре би било, ако никога не се наложеше тези изненади да бъдат демонстрирани.
С факлите в ръцете навлязоха в тъмните тунели на каналите. Те бяха широки и дълбоки. Изсипаната в Греймарк и Мейлморд течна отрова се стичаше по врязан в пода на тунела канал. От двете му страни имаше каменни пътеки, които бяха достатъчно широки, за да могат всичките да минат. Уиспър ги водеше. Блестящите му очи премигваха в светлината на факлите, лапите му пристъпваха безшумно по каменния под. Коглайн и Кимбър бяха непосредствено зад него, а Брин и Роун след тях.
Вървяха много дълго. Брин загуби всякаква представа за времето. Съзнанието й беше раздвоено. Мъчеше се да внимава къде стъпва в полумрака и мислеше какво да направи, за да удържи на обещанието си да влезе в Мейлморд без останалите. Каналът водеше нагоре през скалистата планина, виеше се и се усукваше като намотана на кълбо змия. Вонята беше непоносима, въпреки мазилото, което Коглайн им беше дал, за да облекчат дишането си. От време на време отгоре, от върховете, към които се изкачваха, подухваше студен вятър, който отвяваше смрадта. Но полъх на свеж въздух имаше рядко и беше краткотраен, така че зловонието на каналите бързо се връщаше.
Сутринта мина. Часовете изтекоха в едно безкрайно спираловидно изкачване. В един момент стигнаха до масивна желязна решетка, през която не можеше да се провре нищо по-голямо от плъх. Роун посегна към Меча си, но Коглайн извика остро и го стресна. Старецът се закикоти доволно и им направи знак да се отдръпнат. После пак извади някаква торбичка. В нея имаше странен черен прах, примесен с нещо, което приличаше на сажди. Той поръси с него пръчките на решетката там, където бяха заковани в скалата, бързо докосна посипаното място с факлата и прахът лумна с ослепително бял пламък. Когато светлината изчезна, те видяха, че пръчките бяха напълно проядени. Само с едно побутване и цялата решетка се сгромоляса на пода на пещерата. Те продължиха напред.
Изкачваха се, без да говорят. Ослушваха се за врага, който дебнеше някъде горе — Черните скитници и съществата, които им служеха. От тях не се чуваше нищо, но имаше други шумове, които отекваха в празните тунели — звуци, които идваха далеч отгоре и не можеха да бъдат точно определени. Чуваше се глухо дрънчене и трополене, като от падане на тежки тела, скърцане и стържене, тих вой, сякаш силен вятър се спущаше от върховете надолу по тунелите, свистене като че някой процеп в земята изпускаше пара. Тези звуци изпълваха иначе гробната тишина на каналите и тя им се струваше още по-злокобна. Брин се мъчеше да определи на какво точно приличаха те, но безуспешно. Май й беше познато само това свистене, което ту се засилваше, ту заглъхваше на изумително равни интервали. Девойката от Вейл потръпна. Напомняше й за появата на Гримпонд от езерото и мъглата.