— Значи тя е тук — продума с мъка Младежът от Вейл. Устата му беше пресъхнала.
Слантър кимна утвърдително.
— Да, момче. Тук е. И е по-близо до черната дупка от нас.
Гарет Джакс скочи на крака. Другите също станаха.
— Изглежда нямаме никакво време. Нямаме и друг избор, освен веднага да тръгваме. — Дори в полумрака очите му горяха като огънчета. Протегна към тях ръце с вдигнати нагоре длани. — Дайте ми ръцете си.
Един по един те протегнаха ръце към него.
— По този начин ние се заклеваме — каза им Майсторът на бойните изкуства. — Младежът от Вейл ще стигне до Извора на рая, както е дал дума да направи. Ние сме едно цяло, каквото и да се случи. Като един до края. Закълнете се.
Настъпи гробна тишина.
— Като един — повтори Хелт тихо и гърлено.
— Като един — повториха останалите.
Пуснаха ръцете си и Гарет Джакс се обърна към Слантър:
— Води ни — каза той.
ГЛАВА 40
Вървяха през планинските проходи към избите под Греймарк. Приличаха на Призраците Морди, срещата с които се мъчеха да избегнат. Осветяваха пътя с факлите, които намериха в ниша при входа на тунела. Напредваха бавно в тъмнината и тишината. Навлизаха все по-дълбоко в недрата на крепостта. Водеше ги Слантър. Грубото му жълто лице беше ниско приведено над светлината, в проблясващите черни очи се четеше страх. Гномът вървеше бързо, без никакво колебание. Само очите му издаваха това, което вероятно искаше да скрие дори от самия себе си. Джеър обаче забеляза страха на гнома. Долови го. Осъзна, че очите на Слантър отразяваха чувствата, които бяха обладали и него самия.
Младежът от Вейл също се страхуваше. Предчувствието, което до неотдавна му вдъхваше такава сила и решителност, го нямаше. Изтласкано бе от страха — подлудяващ, непреодолим страх. Този страх го прегазваше. Сковаваше волята му. Странни разпилени мисли се въртяха в главата му. Вървеше редом с другите през скалния тунел, запушил нос. Опитваше се да се спаси от миризмата на плесен и на собствената си пот. Мислеше си за дома във Вейл, за разпръснатото по Четирите земи семейство, за приятелите и любимите неща, които беше изоставил, а може би и загубил, за призрачните същества, които го преследваха, за Аланон и Брин, за причината, поради която те бяха дошли в това зловещо място и в това злокобно време. Всички образи бяха разклатени и размити като пуснати във вода водни бои. Никой не можеше да даде разумно обяснение за поведението на нито един от тях. Страхът пропъждаше мислите му. Младежът от Вейл се опита да се съсредоточи, да събере кураж и да му се противопостави.
Проходите се виеха нагоре — един лабиринт, който като че ли нямаше нито начало, нито край. Слантър обаче не спираше и продължаваше упорито напред. Най-после стигнаха до широка, обкована с желязо, закрепена към скалата врата. Доближиха мълчаливо и спряха. Гномът прилепи ухо и се ослуша. Джеър и другите клекнаха. В гробната тишина на съзнанието си Младежът от Вейл чуваше биенето на сърцето си.
Слантър се изправи и кимна. Той внимателно вдигна резето и постави ръка на дръжката. Дръпна вратата. Тя се отвори с тихо поскърцване. Видяха стълба, която се губеше в тъмнината. Започнаха да се изкачват. Водеше ги пак Слантър. Напредваха стъпало по стъпало. Бавно и предпазливо. Ставаше все по-непрогледно тъмно. И тихо. Стълбата свърши. Озоваха се на каменна площадка. Над тях проехтя остро поскърцване на ботуши. Заглъхна в тишината. Джеър изтръпна. През цялото време му се беше струвало, че са сами в мрака.
Взираха се в тъмнината с протегнати напред факли. Светлината не можеше да достигне нито до стените, нито до тавана. Нямаше обаче никакво съмнение, че се намираха в огромно помещение. Толкова огромно, че те приличаха на джуджета. Успяха да различат контурите на кошове и бидони. Дървото — сухо и прогнило. Железните скоби — ръждясали. Навсякъде паяжини. Подът покрит с дебел слой прах.
Следи в прахта. Някой беше минал оттук. Всъщност не някой, а нещо — нещо очевидно нечовешко. Личеше, че онова, което беше дръзнало да влезе на по-ниските равнища на Греймарк, е било тук не много отдавна. Джеър изтръпна от ужас.
Слантър им даде знак да продължат. Членовете на малката група тръгнаха в тъмнината. Под ботушите им се вдигаха облаци прах и се смесваха със слабата светлина на факлите. Вървяха край купчини от струпани запаси и провизии. Отминаваха ги. Краят на помещението изобщо не се виждаше.
Изведнъж равнището на целия под започна да се издига като се губеше някъде в мрака. Изкачваха стълбите плътно един зад друг. Изминаха около двадесетина ярда. Озоваха се в огромен сводест коридор. От двете страни имаше залостени с решетки железни врати. По стените — метални поставки с пъхнати в тях обгорели дръжки на факли. Край стените бяха струпани вериги. Наоколо пъплеха стоножки. Подплашени от светлината, те хукваха като обезумели и търсеха убежище в тъмнината. Въздухът смърдеше непоносимо. Зловоние, силно и задушаващо. Притъпяваше сетивата. Носеше се на талази от камъка на избата.