Престана да мисли. Просто се задейства. Като безшумна сянка се плъзна към каменното огнище в кухнята. Пръстите му започнаха да опипват грапавата повърхност. Накрая, на третата полица, камъкът се отмести при докосването. Ръката му напипа малка кожена торбичка.
Чу шум в съседната стая.
После задната врата се отвори и в рамката й се появи едра фигура. Джеър се притисна към стената на огнището, скрит в сенките, готов да хукне. Но фигурата го отмина, без да намали крачка, с наведена напред глава, сякаш търсеше пътя си. Отиде в стаята в предната част на къщата и младежът дочу тих, гърлен глас, който прошепна нещо на съществото, което чакаше там.
В следващия миг Джеър плю на петите си. Втурна се обратно през отворената врата и отново се скри в сенките на разцъфналите храсти. Доста време тича, преди да се обърне. Видя, че гномът, който беше влизал в къщата, го наблюдаваше, скрит сред дъбовете. Хукна към прикритието на дърветата, по-бързо, по-бързо! — крещеше той наум.
Без да се обръща повече, Джеър Омсфорд изчезна в нощта.
ГЛАВА 4
Бягството се оказа мъчително. Навремето братята Омсфорд бяха избягали от Вейл под прикритието на нощта, преследвани от черни същества, които щяха да ги тормозят надлъж и нашир по Четирите земи. Изминали бяха повече от седемдесет години, откакто Ший и Флик се бяха измъкнали от страноприемницата в Шейдската долина и едва успяха да се спасят от изпратените от Господаря на магиите крилати Носители на черепи, които трябваше да ги унищожат. Джеър знаеше историята. Почти на неговата възраст те бяха избягали на изток към Кълхейвън и джуджетата. Джеър Омсфорд в никакъв случай не беше по-некадърен от тях. Той също беше отгледан в Шейдската долина и знаеше някои неща за оцеляването в непозната среда.
Докато бягаше през гората на Вейл, взел със себе си само дрехите на гърба си, ножа, който всеки жител на Вейл носеше затъкнат в колана и малката кожена торбичка с камъните на елфите, скрита в куртката, той беше уверен, че е способен да стигне невредим до набелязаната от него цел. Не беше се паникьосал. Единственото, което изпитваше, беше остро чувство на очакване. Само за миг почувства истински страх, докато стоеше в кухнята на дома, скрит сред сенките на голямото огнище, заслушан в тишината. Съзнаваше, че една единствена стая го дели от някакъв Призрак, усещаше, че самото му присъствие насища със злото, което носи в себе си, въздуха, който Джеър дишаше. Но това остана зад гърба му, в тишината, която оставаше в миналото, докато той тичаше неотклонно напред. Сега мислите му бяха ясни и категорични.
Решил беше да отиде в Лий. За това му трябваха три дни, но той и преди беше ходил дотам. Така че не го беше страх, че ще се загуби. Освен това помощта, която не можеше да намери във Вейл, можеше да получи в Лий. Шейди Вейл беше малко селце. Жителите му не бяха подготвени да се противопоставят на Черните Скитници, нито на съюзниците им гноми. Лий обаче беше град. Управлението на планинските области беше в ръцете на монарх, а защитата им — в ръцете на редовна армия. Бащата на Роун Лий беше крал и добър приятел на семейство Омсфорд. Джеър щеше да му каже какво го беше сполетяло и да го убеди да изпрати някой от патрулите си да потърсят родителите му и да ги предупредят за опасността, която ги чакаше във Вейл. После всички щяха да се приютят в града до връщането на Аланон, Брин и Роун. Според Джеър планът беше чудесен и не виждаше причина, поради която можеше да се провали.
И все пак младежът от Вейл не искаше да рискува и да оставя нещо на случайността. Точно затова взе камъните на елфите от скривалището, където някой можеше да ги открие, макар че деянието му щеше да разкрие на баща му, че той през цялото време е знаел къде са скрити.
Докато тичаше през гората към края на долината се опитваше да си припомни всичко, което възрастният следотърсач му беше казал за това, как се прикриват следи. Джеър и старецът просто си играеха на прикриване и откриване на следи. Всеки си измисляше нови и различни положения на въображаемите преследвания, които представляваха играта им и всеки доставяше удоволствие на другия с безспирната си находчивост. Следотърсачът се осланяше предимно на опита си, а Джеър на безграничното си въображение. Сега играта на приключения се беше превърнала в действителност и само въображението нямаше да е достатъчно. Той се нуждаеше от опита на стареца и затова се мъчеше да си спомни всичко, което беше научил от него.