След няколко минути Девойката от Вейл беше при отвора. Във високите му гладки стени бяха вдълбани заплетени рисунки, каквито беше забелязала и преди. Не им обърна внимание, а продължи бързо към изхода и светлината отвън. Обладана беше от една единствена цел.
Отворът остана зад нея и тя отново се радваше на слънчевите лъчи. Беше средата на следобеда. Слънцето слизаше на запад към короните на дърветата. Ярките му лъчи мержелееха през мъглата и облаците, които се носеха високо в небето. Брин се намираше на издатина над дълбока долина, заобиколена от голи назъбени върхове. Планините, облаците, мъглата — всичко изглеждаше странно, като на сън. Сякаш цялата долина беше потопена в блещукаща оловна отливка. Огледа се бавно наоколо. После се обърна и плъзна поглед нагоре. Високо в скалите се издигаше самотна мрачна крепост. Греймарк. От нея и още по-високо, докъдето погледът й не можеше да стигне, се виеше каменната пътека Кроуг, която водеше до Извора на рая. Тя минаваше през издатината, на която Брин се намираше, и продължаваше спираловидния си път надолу към долината.
Девойката от Вейл се загледа в долината. Дълбока вдлъбнатина, която постепенно се скриваше от светлината, потъваше в сенки и изчезваше сред мъгла и тъмнина. Пътеката Кроуг лъкатушеше в този мрак, сред множество дървета, лози, гъсти шубраци и храсталаци, толкова гъсти, че през тях не можеше да проникне никаква светлина. Един пущинак от разкривени, чворести, здраво преплетени клони и стволове, който сякаш нямаше начало и край. Една дива природа с буйна растителност, която се обуздаваше единствено от скалистите върхове.
Брин се вторачи. Ето откъде е идвало свистенето, което беше чула преди това в каналите. Наподобяваше дишане. Девойката от Вейл премигна в сивкавия сумрак. Дали беше видяла…?
В най-ниската част на долината гората се раздвижи.
— Ти си жива — прошепна тя и се помъчи да потисне чувството, което я завладя, когато разбра това.
Приближи се до края на издатината, до самия й ръб, точно там, където пътеката Кроуг се съединяваше с нея. Груби каменни стъпала бяха издялани в скалата и се губеха в един завой. Девойката от Вейл отново погледна долината под нея.
— Мейлморд, дойдох при теб — прошепна тя.
После се обърна към Уиспър. Клекна до него и го почеса нежно зад ушите. Усмихваше се тъжно и кротко.
— Не трябва да идваш с мен, Уиспър, въпреки че господарката ти те е изпратила да ме пазиш. Не трябва да идваш по-нататък с мен. Трябва да останеш тук и да я чакаш, докато дойде при теб. Разбираш ли?
Блестящите очи на блатния котарак премигнаха и той се отърка в девойката.
— Охранявай пътя, докато се върна, ако изобщо се наложи да ме защитаваш — каза тя тихо. — Може би няма да се случи точно това, което Гримпонд предсказа — че аз ще умра там. Може би ще се върна. Пази пътя за мен, Уиспър. Бди над господарката си и приятелите ми. Не им позволявай да ме последват. Чакай тук. Когато свърша с това, което трябва да направя, ще се върна при теб, ако мога. Обещавам ти.
После Девойката от Вейл запя на котарака. Този път тя не използваше песента на желанията като средство за убеждение или измама, а като обяснение. Извика образи, които щяха да въздействат на съзнанието на блатния котарак, образи, чрез които да му покажат какво трябваше Брин да направи. Когато свърши, тя се наведе и притисна Уиспър до себе си. Завря лице в твърдата му козина и почувства как топлината на животното проникна в цялото й тяло. Тя задържа за себе си малко от тази топлина, за да й дава сила.
После Девойката от Вейл стана и отстъпи крачка назад. Уиспър бавно клекна на задните си лапи и се подпря на предните. Погледна я право в очите. Тя кимна одобрително и му се усмихна. Той заемаше отбранително положение. Щеше да охранява пътя й. Щеше да я послуша и да направи това, което тя искаше.
— Довиждане, Уиспър — каза тя тихо и стъпи на пътеката Кроуг.
Зловонието на бездната, което насмалко не я беше задушило, сега отново се надигна — този път от наситените с изпарения дълбини на долината под нея. Брин се загледа за миг над скалите, в обления от ярките лъчи на слънцето хоризонт. Помисли си за Аланон и се зачуди дали той не можеше да я види отнякъде сега или някак си да бъде до нея.
После пое дълбоко въздух и се заспуска по пътеката.