Под подвижната врата Гарет Джакс, Форейкър и Еден Елеседил бяха застанали един до друг в очакване на напредващите гноми. Хелт, който все още беше в кулата, пак освободи лостовете. Вратата отново започна да се спуска.
Джеър премигна и погледна насълзените от болката очи. Нещо не беше в ред. Човекът от границата изобщо не се опитваше да ги последва. Натискаше с цялата си тежест лостовете и наблюдаваше как вратата се доближава до земята.
— Хелт…? — прошепна немощно Джеър.
В този миг Младежът от Вейл разбра намеренията на човека от границата. Хелт се опитваше да свали до долу вратата и да я притисне от другата страна. Ако направеше това, той щеше да остане в капан. Човекът от границата щеше да се обрече на сигурна смърт.
— Хелт, недей! — извика Джеър и скочи на крака.
Вече беше късно. Вратата се спусна и се удари в земята. Гномите защитници се разкрещяха гневно и се нахвърлиха освирепели върху мъжа в кулата. Хелт събра всичките си сили и изтръгна лостовете. Механизмът на вратата беше разбит.
— Хелт — изкрещя отново Джеър и се мъчеше да се изтръгне от Слантър. Човекът от границата стигна залитайки до вратата на кулата, протегнал дългото копие пред себе си. Гноми прииждаха от всички страни. Той се приведе и олюля. Въпреки това ги удържа за миг. После те се струпаха върху му и го довършиха.
Джеър стоеше като вцепенен зад вратите. Гарет Джакс го доближи, доста грубо го завъртя и блъсна пред себе си.
— Тръгвай! — изръмжа Майсторът на бойните изкуства. Бързо, Джеър Омсфорд, какво зяпаш!
Младежът от Вейл се отдръпна от вратата, все още изумен.
Гарет Джакс тръгна до него.
— Той и без това вече умираше — каза Майсторът на бойните изкуства. Джеър вдигна рязко глава. Сивите очи го гледаха втренчено. — Крилатите същества в складовото помещение го отровиха. Прочетох това в очите му, Младежо от Вейл.
Джеър кимна безмълвно и си спомни погледа на човека от границата.
— Но ние… ние можехме да…
— Ние можехме да направим много неща, ако не бяхме тук, където сме — прекъсна го Гарет Джакс. Гласът му беше ледено студен. — Отровата е смъртоносна. Той е знаел, че умира. Предпочел е да свърши по този начин. А сега бягай!
Гигантът Хелт! Джеър си спомни огромната доброта, която грамадният мъж беше проявявал към него при пътуването им на север. Хелт, за когото не знаеше почти нищо…
Наведе глава, за да скрие сълзите си, и хукна.
В края на пътеката Кроуг, точно по средата, където тя се съединяваше с издатината в скалите под Греймарк, Уиспър се вслушваше в шума от битката над него, която се разразяваше все по-свирепо. Проснал се в цял ръст върху засенчения камък, той се беше превърнал в слух. Очакваше завръщането на Брин или появата на господарката си. Слухът му беше много по-остър от слуха на всяко друго живо същество и отдавна беше доловил шумотевицата от битката. Само че шумът изобщо не го плашеше, затова той не помръдваше и не напускаше поста си.
Внезапно долови някакъв нов звук. Звук, който не идваше от битката, която се вихреше сред стените на Греймарк. Долетя отнякъде съвсем наблизо. Дочу стъпки по каменните стъпала на Кроуг — тихи и предпазливи. Заби нокти в скалата. Наведе глава и сякаш се сля с камъка.
Секундите течаха. Накрая се появи една сянка. Присвитите очи на Уиспър доловиха движението и големият блатен котарак замръзна на място. Едно черно същество се спускаше по стълбите на Кроуг. Приличаше на онези, с които се беше бил в пещерите на планината. Промъкваше се надолу по стъпалата. Безизразните му очи не мигнаха, сякаш беше сляпо. Не видя Уиспър. Блатният котарак изчакваше.
Когато чудовището се озова на около пет-шест крачки от мястото, където лежеше, Уиспър скочи. Нахвърли се върху черното същество преди то да беше успяло да го усети. Метна се беззвучно, едно размазано петно от козина и нокти. Съществото полетя от Кроуг, размахало крайници, и падна като камък в долината. Застанал на ръба на дългата спираловидна стълба, Уиспър наблюдаваше как съществото пропада. Когато то се заби в дъното, цялата гора около него се сви в конвулсии. Земята се взриви. Разтвори се. Разхвърчаха се клони, листа, мустачета на пълзящи растения, ластари. Сякаш бяха обезумели. Сякаш някаква ненаситна паст искаше да ги погълне. После всичко се успокои.
Уиспър се отдръпна от Кроуг, с прилепнали към главата уши. Изпитваше едновременно страх и омраза. Зловонието го блъсна в ноздрите. Задави го. Задуши го. Котаракът се закашля. Изплю се. Върна се на издатината.