Отново се чуха звуци. Уиспър извърна глава. Други черни фигури стояха върху Кроуг над него — две черни същества, а зад тях — загърната в плащ фигура, висока, със забулена в качулка глава. Уиспър присви очи и премигна. Вече беше късно да се крие. Те го бяха видели.
Блатният котарак се обърна да ги посрещне.
Джеър Омсфорд и спътниците му тичаха през сенките и сумрака на крепостта Греймарк. Замъкът умираше — разнебитен от годините, занемарен. Никой от обитателите му не понасяше живота. Всички, които го обитаваха, намираха удовлетворение единствено в смъртта.
Те искат и моята смърт, помисли Джеър. Те искат да ме погълнат и да ме направят част от тях.
Наоколо беше тъмно и пусто. Някой дебнеше. Гномите останаха назад. Призраците Морди не се бяха появявали. Младежът от Вейл се опитваше да потисне страха. Къде ли бяха Черните скитници? Защо още не са ги видели? Сигурен беше, че съществата, които ще погубят разума и сърцата им, са някъде сред тези стени. Те бяха тук и щяха да дойдат. Но къде ли са сега? Препъна се, блъсна се в Слантър и насмалко да падне, но гномът го подхвана.
— Гледай къде вървиш! — викна Слантър.
Младежът от Вейл изпитваше пареща болка в рамото, която се разнасяше по цялото му тяло.
— Боли, Слантър. Всяка крачка…
— Болката ти напомня, че си жив, момче. Хайде, бягай!
Чуха стъпки на тичащи крака и гласове. Гномите бяха дошли по друг път и ги търсеха.
— Гарет, — извика Слантър предупредително и Майсторът на бойните изкуства спря рязко. Гномът им махна да го последват и се отправи към една ниша. Отвори малка врата. Видяха тясна стълба, която се виеше нагоре и се губеше в мрака.
— Оттук можем да се измъкнем над тях — каза задъхано Слантър и се облегна на стената. — Но изчакайте само една минутка, заради момчето.
Той бързо извади шишето с бира и го допря до устните на Джеър. Младежът от Вейл отпи няколко глътки. Горчивата течност се разля по тялото му и почти веднага облекчи болката. Облегна се на стената до Слантър. Гарет Джакс изучаваше стълбата. Зад тях Форейкър и Еден Елеседил пазеха входа, скрити в сенките.
— По-добре ли си сега? — попита Слантър младежа.
— Да.
— Като в Черните дъбове, а? След като Спилк те беше смазал?
— Също като тогава — усмихна се Джеър. — Лекува всичко тази гномска бира.
Гномът се изсмя горчиво.
— Всичко ли? Не, момче, не и това, което Черните скитници ще ни направят, когато ни хванат. Те идват за нас, разбираш ли, точно както бяха дошли и в Черните дъбове. Излизат от сенките безшумно, тези черни същества. Просто усещам миризмата им.
— Това е само смрадта на мястото, Слантър.
Гномът наведе към него глава, сякаш не го беше чул:
— Хелт си отиде просто ей така. Не мислех, че ще загубим този гигант толкова бързо. Хората от границата по природа са много яки. А следотърсачите са още по-яки. Никога не си бях помислял, че той ще си отиде толкова бързо.
— Знам — отвърна Джеър. — Но с нас няма да е така, Слантър. Преследват ни гноми. Пак ще им се измъкнем, както преди.
Слантър поклати бавно глава.
— Не, този път няма да се измъкнем, момче. Този път няма да успеем. — Отдръпна се от стената. — Всички ще умрем преди да се усетим.
Дръпна грубо Младежа от Вейл и се забързаха към Форейкър и Еден Елеседил. Започнаха да изкачват стълбата. Джуджето и елфът ги последваха. Настигнаха Гарет Джакс и продължиха заедно нагоре в тъмнината. Единствената светлина идваше някъде отгоре, слаба и бледа. Сред стените на Греймарк Джеър се почувства като в гроб, от който никога нямаше да излязат. Изпита остро собствената си тленност. И той можеше да умре също така бързо като Хелт. Изобщо не беше сигурно, както си въобразяваше преди, че ще доживее до края на това издирване.
Младежът от Вейл отхвърли мисълта. Ако той не оцелееше до края, тогава нямаше да има кой да помогне на Брин. И с двамата щеше да бъде свършено, защото тя нямаше на кого да се надява за помощ, освен на него. Значи той трябва да живее, трябва да намери начин да живее.
Стълбата свърши. Застанаха пред малка дървена врата с прозорец с решетка. Ето откъде е идвала слабата светлина, докато се бяха изкачвали. Слантър притисна лицето си върху решетките и надникна през прозореца. Някъде близо до тях виковете на преследвачите им отекваха силно.
— Пак ще трябва да тичаме — каза Слантър през рамо. — Напред, през голямата зала. Стойте близо един до друг!