Чуваше се някакво съскане и свистене. Растителността се надигаше и спускаше: Приличаше на тяло, което диша. Девойката от Вейл изпита усещането, че цялата долина беше нещо живо, едно самотно същество, въпреки несъразмерните си части, което можеше да действа, да мисли и да чувства. И въпреки че нямаше очи, Брин усещаше, че я гледа. Наблюдаваше я и чакаше.
Девойката от Вейл обаче продължи да се спуска по стълбата. И през ум не й минаваше да се отказва. Пътуването, което я беше довело до тук, беше толкова продължително и мъчително, беше й коствало толкова много жертви. Тя вече не е момичето, което беше преди да тръгне. Магията я беше превърнала в нещо ново и ужасно. Затвори очи при тази мисъл. Сега вече можеше да го признае пред себе си. Тя беше променена. Магията я беше променила. Поклати глава. Кой знае, всъщност това, което беше изживяла, може би не е промяна, а просто едно прозрение. Може би това, че беше научила какви ужасяващи възможности имаше силата на магията, само й беше разкрило нещо, което винаги си е било такова, разкрило й беше нея самата такава, каквато тя винаги си е била и всъщност тя изобщо не се беше променила. Може би тя просто едва сега разбираше истинската си същност.
Мислите не я отвличаха от огромния размер на долината Мейлморд, до която тя почти беше стигнала. Оставаше й само един последен завой на каменната стълба Кроуг. Брин забави крачка и се втренчи в джунглата под нея — усукан лабиринт от стволове, клони и лози, потънали в мъгла, повдигане и спускане на живота, пуснал дълбоки корени там долу, равномерно свистящо дишане. Сред опустошените гърди на черната дупка нямаше никакви други признаци на живот.
Някъде сред тази объркана плетеница от растителност обаче беше скрита книгата Илдач.
Как ли ще я намери?
Стоеше върху Кроуг на двадесетина стъпала от най-долния й край. Мейлморд се надигаше навсякъде около нея. Погледна я смутено. Отчаяно се мъчеше да потисне отвращението и страха, да запази самообладание. Знаеше, че сега беше моментът да използва песента. Дърветата, шубраците, лозите на тази джунгла приличаха на онези разкривени, вплетени едно в друго дървета в гората над Езерото на дъгата. Песента на желанията можеше да се използва, за да ги раздели. Можеше да образува проход.
Но докъде щеше да я отведе този проход? Поколеба се. Нещо вътре в нея я предупреждаваше да бъде предпазлива, нашепваше й, че този път силата на песента на желанията трябваше да се използва по друг начин, че само силата нямаше да е достатъчна. Мейлморд беше прекалено огромна, прекалено силна, за да бъде подчинена с използвания досега начин. Брин трябваше да прибегне до лукавство и хитрост. Черната дупка беше творение на същата магия, която Девойката от Вейл владееше, предавана през вековете още от света на магьосничеството, от времето, когато магията е била единствената сила…
Брин отново вдигна очи към небето. Слънцето стопли лицето й. Топлината му беше съвсем различна от жегата на дупката. В неговата топлина и яркост имаше живот. Те я привличаха толкова силно и настойчиво, че за момент, без да знае защо, изпита непреодолимо желание да избяга.
Девойката от Вейл откъсна очи от слънцето и се насили да погледне към изпускащите пара дълбини на джунглата. Все още се колебаеше, дали да продължи да слиза. Все още не виждаше ясно пътя, не беше сигурна. Не можеше да се напъха сляпо в пастта на това нещо. Първо трябваше да разбере накъде да върви, да открие мястото, където беше скрита Илдач. Мургавото й лице се напрегна. Тя трябваше да разбере нещото. Трябваше да проникне в него…
Спомни си подигравателните думи на Гримпонд. Въплъщението й нашепваше присмехулно, дразнеше я подло: Погледни навътре, проникни вътре, Брин от рода Шанара. Виждаш ли нещо?
Най-неочаквано тя видя всичко. Изуми се. То й беше казано още в Шейдската долина, но тогава тя не го беше разбрала. Спасителка и унищожителка. Така я беше нарекъл Бремен, когато се появи от Рога на пъкала. Спасителка и унищожителка.
Това, което видя, силно я потресе. Брин трябваше да търси отговори на въпросите не в Мейлморд, не в черната дупка.
Те бяха вътре в нея!