Времето беше от първостепенно значение за него. Колкото по-бързо стигнеше до планините, толкова по-скоро патрулите щяха да тръгнат да търсят родителите му. Каквото и да се случеше, те не трябваше да бъдат оставени да се върнат във Вейл не предупредени. Така че не можеше да си губи времето, за да заличава следите си, които водеха на изток. Пък и, откровено казано, не беше голям майстор в тази област. Освен това не беше сигурен, че гномите и черният им господар ще тръгнат да го преследват. Допускаше, че ще го направят, особено след като разберат, че беше затворил гнома в дървената кофа за боклук. Но преди това те ще трябва да открият следите му, а това щеше да ги позабави дори ако се досетеха в коя посока е тръгнал. Беше ги изпреварил и трябваше да запази предимството си. Ще тича бързо, без да се колебае, защото вече беше избрал посоката, а те ще трябва да се помъчат да го настигнат. Дори да успеят да го настигнат Джеър ще може да използва песента на желанията, за да се защити.
До полунощ успя да стигне до източната страна на долината, която подслоняваше Шейди Вейл, изкачи се на върха на осеяния с камъни склон и се скри в Дълн. Луната и звездите му помагаха да открива пътя си сред тъмната гора. От време на време забавяше крачка, за да щади силите си. Все по-силно усещаше умората, но искаше да прекоси Рапахаладран преди да спре за почивка. Това означаваше, че трябва да върви до зазоряване и ходенето щеше да е изтощително. Дълн беше трудно проходима гора, дори и при идеални условия, а през нощта тъмнината я превръщаше в истински опасен лабиринт. Джеър обаче и преди беше минавал нощно време през гората, затова беше убеден, че ще успее да се справи и този път. Следеше зорко плетеницата на гората пред себе си и продължаваше напред.
Времето се изнизваше бавно и мъчително, но накрая нощното небе започна да изсветлява и утрото да се задава. Джеър беше изтощен. Тялото му беше станало безчувствено от умората, а ръцете и лицето му бяха нарязани и насинени от клоните на дърветата. Все още не беше стигнал до реката. За пръв път се притесни, че може би беше объркал посоката и беше вървял прекалено на север или на юг. Сега беше сигурен, че се движи на изток, защото слънцето изгряваше точно пред него. Но къде е Рапахаладран? Пренебрегна умората и безпокойството си и продължи напред.
Най-после, един час, след изгрев слънце, Джеър стигна до брега на реката. Водите на Рапахаладран бяха дълбоки и бързи, и се пенеха на юг през тъмната и тиха гора. Джеър се отказа от намерението си да прекоси реката сега. Твърде опасно щеше да бъде да се опитва да я прекоси, без да е отпочинал. Избра си група от борове до реката, легна под хладината на клоните и заспа.
Събуди се по залез слънце. В първия момент не можа да се ориентира къде се намира. Изпита смътно безпокойство. След няколко минути си спомни къде е и какво го беше накарало да стигне дотук. Видя, че се свечерява и се притесни, че е спал толкова дълго. Възнамерявал беше да спи до обед, след което да продължи бягството. Цял ден загубен в сън беше твърде много. Преследвачите му са имали прекалено много време, за да го настигнат.
Тръгна надолу по брега на реката, наплиска лицето си със студена вода, за да се разсъни напълно и после се залови да търси храна. Изведнъж си даде сметка, че не беше ял нищо през последното денонощие. Съжали, че когато тръгна да бяга, не загуби няколко минути, за да вземе със себе си хляб и сирене. Докато търсеше сред дърветата горски плодове и кореноплодни растения се улови, че отново мисли за предполагаемите си преследвачи. Дали не се притесняваше напразно. Може би никой не си правеше труда да го търси. В крайна сметка за какво им беше притрябвал той? Те търсеха Аланон. Гномът му го каза. Най-вероятно беше след бягството му от Вейл да са продължили пътя си, търсейки друида. Ако бяха направили това, той съвсем безпричинно се тормозеше в момента.
Ако обаче грешеше…
През есента трудно се намираха боровинки, затова Джеър беше принуден да се задоволи с корени, които можеха да се ядат и с няколко стъбла от ревен. Въпреки недоволството от участта си по принцип, той се почувства доста добре, след като приключи с яденето. Реши, че и Роун Лий не би се справил по-добре в неговото положение. Отървал се беше от гнома, измъкнал беше камъните на елфите изпод носа на един Скитник и на патрул от гноми преследвачи, избягал беше от Вейл и сега успешно напредваше към Лий. Представи си за момент изненадата на лицето на сестра си, когато й разкаже всичко, което му се беше случило.