Настъпи тишина. Чуваше се само покашлянето на Уиспър, който се приближаваше към Роун. Димът бавно се вдигна и отново разкри скалната издатина и пътеката Кроуг. Издатината беше покрита с парчета откъртена скала. Липсваше цял участък от Кроуг, там, където пътеката се свързваше с издатина и където беше седял Призракът Морд, когато старецът го беше предизвикал.
Роун бързо се огледа наоколо. Призракът и черните същества също ги нямаше. Не знаеше какво точно им се беше случило — дали бяха унищожени или само прогонени — но те не се виждаха никъде.
— Роун.
Той се обърна рязко, когато чу гласа на Кимбър. Тя идваше от отдалечената страна на издатината и изглеждаше толкова дребничка. Цялата беше изпоцапана и леко накуцваше. Планинецът изпита едновременно гняв и облекчение, като я видя.
— Кимбър, защо по дяволите ти…?
— Защото Уиспър щеше да направи същото за мен. Къде е дядо?
Двамата огледаха издатината. Най-после го видяха полузатрупан сред купчина откъртени скални парчета, черен като пепелта, оставена от огньовете на битката им с Черния призрак. Завтекоха се към него и го извадиха изпод развалините. Лицето и ръцете му бяха обгорени, косата му опърлена и целият беше покрит със сажди. Кимбър нежно прегърна главата му. Очите на Коглайн бяха затворени и той като че ли не дишаше.
— Дядо? — прошепна момичето и постави ръка на бузата му.
— Кой е — извика неочаквано старецът и стресна и планинеца, и момичето. Размаха яростно ръце и крака. — Махайте се от къщата ми, натрапници! Марш от дома ми!
Стисна силно клепачи и отвори очи.
— Момиче? — измърмори немощно той. — Какво стана с черните същества?
— Няма ги, дядо. — Коглайн се усмихна с облекчение. — Добре ли си?
— Дали съм добре? — Изглеждаше замаян, но кимна твърдо с глава. Продължи възмутено. — Разбира се, че съм добре! Я ми помогнете да стана!
Роун пое дълбоко въздух. Късметлия си, щом си останал жив, старецо, ти и момичето, помисли си мрачно той.
С помощта на Кимбър планинецът вдигна Коглайн на крака и го пусна, за да изпробва силите си. Старецът сякаш беше измъкнат от ров с пепел, но нямаше наранявания. Момичето го прегърна сърдечно и започна да изтърсва пепелта от него.
— Трябва да си по-внимателен, дядо — смъмри го то. — Вече не си толкова бърз. Черните скитници ще те хванат, ако пак се опиташ да минеш край тях, както направи тук преди малко.
Роун поклати глава. Я виж ти! Кой на кого всъщност трябваше да се кара — момичето на стареца или старецът на момичето? Ама и той, и Брин, как можаха да…
Сепна се. Брин. Забравил я беше. Погледна към Кроуг. Ако Девойката от Вейл беше стигнала дотам, тя сигурно вече е слязла в Мейлморд. Той също трябва да отиде там.
Отдалечи се от момичето и стареца и тръгна бързо към мястото, където скалната издатина се съединяваше със стъпалата на Кроуг. Продължаваше да стиска силно Меча на Лий. Колко ли време беше загубил тук? Трябваше да настигне Брин преди тя да е успяла да навлезе навътре в долината.
Изведнъж спря. Уиспър стоеше точно на пътя му, препречил стъпалата на Кроуг. Блатният котарак го гледа известно време, после се отпусна на задните си лапи и премигна.
— Махай се от пътя! — извика ядосано Роун.
Уиспър не се помръдна. Планинецът се поколеба, после тръгна припряно напред. Котаракът изръмжа тихо.
Роун моментално спря и погледна гневно назад към Кимбър.
— Махни котката си от пътя ми, Кимбър. Искам да сляза.
Кимбър подвикна на Уиспър, но той продължаваше да стои като закован на мястото си. Озадачено, момичето го доближи и се наведе над него. Заприказва му нещо тихо, спокойно, като го галеше нежно по главата и врата. Котаракът зарови в нея муцуна и замърка от удоволствие, но пак не се помръдна. Накрая момичето се отдели от него.
— Брин е добре — каза тя на планинеца, леко усмихната. — Слязла е долу в дупката.
Роун кимна успокоен.
— Тогава трябва да я последвам.
Момичето обаче поклати глава:
— Трябва да останеш тук, планинецо.
Роун я погледна изумен:
— Да остана тук ли? Невъзможно! Брин е съвсем сама там долу! Тръгвам след нея!