Кимбър обаче отново поклати глава:
— Не трябва. Тя не иска ти да си с нея. Използва песента на желанията, за да ти попречи да я последваш. Оставила е Уиспър да пази пътеката. Никой не може да мине, дори и аз.
— Но той е твой котарак! Накарай го да се махне! Кажи му, че трябва да се отдръпне! Магията не е чак толкова силна, нали?
Момичето вдигна към него луничавото си лице:
— Въпросът не е само до магията, Роун. Инстинктът подсказва на Уиспър, че тя е права в това отношение. Не магията го задържа, а разумът му. Той знае, че в долината дебне огромна опасност, независимо каква е тя. Никога няма да те пусне да минеш.
Планинецът не откъсваше очи от момичето. У него се надигна гняв. Направо не можеше да повярва на ушите си. После премести поглед върху котарака и отново погледна момичето.
Какво трябваше да направи сега?
Брин изпадна в еуфория, която я заля с топла вълна и се разля по цялото й тяло, сякаш беше кръвта на живота й. Усети как я понесе дълбоко вътре в самата нея като малък лист на повърхността на голяма река. Образи, звуци и миризми се вплитаха в едно и се превръщаха в смайваща смесица от безумни представи. Някои от тях бяха красиви и светли, други уродливи и черни. Всички те прииждаха и се оттегляха като приливни и отливни вълни пред окото на съзнанието й. Нямаше нищо от това, което беше виждала досега. Всичко беше ново, екзотично, удивително. Беше едно пътешествие на себеоткриване, нещо по-висше от мисълта и чувствата, нещо, което си имаше собствена логика на съществувание.
Тя пееше. Мелодията на песента на желанията беше храната и водата, които я поддържаха, даваха й живот.
Навлязла беше дълбоко в Мейлморд далеч от пътеката Кроуг и от света, който беше оставила зад себе си. Тук беше един съвсем различен свят. Докато тя се мъчеше да се слее с него, той протягаше към нея ръка и я влечеше все по-навътре. Зловонието, горещината, загниването на живи същества се увиваха около нея и откриваха в нея тяхното дете. Чворести клони, разкривени лози, огромни стъбла на храсталаци и плевели галеха тялото й, когато минаваше край тях, хранеха се с трелите на мелодията, откриваха в нея елексир, който ги връщаше към живот. Брин отдалеч усещаше ласките им и се усмихваше.
Сякаш беше спряла да съществува. Някаква мъничка част от нея знаеше, че би трябвало да бъде ужасена от нещата, които се виеха около нея и се отъркваха толкова любвеобвилно в нея. Тя обаче се беше отдала на мелодията на песента на желанията и вече не беше онази, която беше. Черната магия беше свалила като маска всички чувства и мисли, които преди бяха нейни, които я бяха правили такава, каквато си беше и сега тя беше заприличала на нещото, в което се движеше. Брин се беше превърнала в сродна по дух, върнала се отново от някакво далечно място. Злото в нея беше толкова силно, колкото и злото, което беше намерила да я чака. Сега Девойката от Вейл беше толкова ужасна, колкото Мейлморд и животът в това място. Превърнала се беше в част от него. Приобщила се беше.
Една мъничка част от нея разбираше, че Брин Омсфорд беше престанала да съществува, променена от магията на песента на желанията. Тази мъничка част разбираше, че тя се беше оставила да се превърне в това друго нещо — нещо толкова противно и отблъскващо, което тя при други обстоятелства не би могла да понесе. Тази малка част разбираше, че тя нямаше да дойде на себе си, докато не открие пътя си до сърцето на злото, което я обгръщаше. Имаше опасност еуфорията и възбудата, породени от ужасяващата сила на песента на желанията, да я откъснат напълно от нея самата, да я лишат от разум и да я превърнат завинаги в нещото, което тя се беше преструвала, че е. Всичките тези чудати и омайващи представи не бяха нищо друго освен фалшива украса на лудостта, която щеше да я унищожи. Единственото, което беше останало от истинската Брин беше тази мъничка част от собственото й аз, която тя все още пазеше ревностно дълбоко в себе си. Всичко останало беше станало дете на Мейлморд.
Стената на джунглата ту изчезваше, ту пак се появяваше, и нищо от нея не се променяше. Сенките я обграждаха плътно, меки като черно кадифе, безмълвни като смъртта. Небето беше забулено и само сумракът на приближаващата нощ прозираше през мрака. През цялото време докато вървеше през този тъмен лабиринт и задушаваща жега, свистящият дъх на Мейлморд се изтръгваше от земята и при всяко издишване клоните, стволовете, стъблата и лозите се олюляваха и увиваха. Като се изключеше свистенето наоколо цареше дълбока тишина — напрегната, очакваща. Нямаше признаци на друг живот — нямаше следи от Черните скитници, от черните същества, които им служеха, нито от Илдач, която им беше дала живот.