Девойката от Вейл продължаваше да върви, водена от тази искрица памет, която таеше дълбоко в себе си. Намери Илдач, нашепваше й тя със слабия си, кух гласец. Намери книгата на черната магия. Времето се разпокъса и тихомълком се измъкна. Накрая престана да има значение. От колко време беше тук? От един час? Или повече? Имаше странното чувство, че е била в това място много, много дълго, едва ли не вечно.
Някъде много далеч нещо изтрополи в скалите над нея и падна в дупката. Чу викът, който то издаде, когато Мейлморд бързо се затвори около него, стисна го силно, смачка го и го погълна. От него не остана нищо. Брин вкуси с наслада смъртта му, усети вкуса на кръвта, когато беше разкъсано. Прииска й се още след като нещото беше погълнато.
Дочу предупреждения, които й нашепваха. От един смътен спомен от миналото отново се появи Аланон. Ужасно висок и приведен, с посивяла коса, с набръчкано от възрастта лице. Протягаше към нея ръка над една бездна, през която тя не можеше да мине. Думите му се сипеха като дъждовни капки върху затворен пред нея прозорец. Внимавай. Песента на желанията е сила, каквато не съм виждал досега. Бъди предпазлива, когато я използваш. Брин чу думите, видя ги как се блъснаха в стъклото и се улови, че се присмя на начина, по който те паднаха. Фигурата на друида се отдалечи и изчезна. Той е мъртъв, изненадано си спомни тя. Напуснал завинаги Четирите земи.
Повика го да се върне, сякаш ако той отново се появеше, щеше да й припомни нещо, което тя беше забравила. Той се появи от мъглата. Вървеше през бездната, която ги разделяше. Сложи силните си ръце върху раменете й. Очите му излъчваха разум и твърдост. Девойката от Вейл изпита усещането, че той никога не си е отивал истински, че винаги е бил там. Това, което правиш, не е игра, прошепна той. И никога не е било игра! Внимавай! Тя кимна с глава. Аз съм спасител и унищожител, отвърна му тя шепнешком. Но коя всъщност съм аз? Кажи ми сега! Кажи ми.
Някаква вълничка в тъканта на съзнанието й го помете, него, духа, и тя отново се озова сред Мейлморд. Нещо в дупката се размърда неспокойно, в свистенето й прозвуча нотка на недоволство. Тя беше усетила моментната промяна у Брин и се беше обезпокоила. Девойката от Вейл веднага се върна към нещото, което самата тя беше създала. Песента на желанията се извиси се понесе в джунглата. Пак започна да утешава и придумва. Безпокойството и недоволството изчезнаха.
Брин отново се отпусна в нищото и остави Мейлморд да я погълне. Сенките се сгъстиха, светлината отслабна. Дишането на дупката стана по-тежко. Чувството на сходство, което песента на желанията създаваше между тях, се засили и Девойката от Вейл цялата се превърна в очакване. Вече беше близо, близо до това, което търсеше. Усещането се разля по тялото й като прилив на свежа кръв и тя запя с нова сила.
Магията на песента на желанията се издигна в мрака и Мейлморд потръпна в отговор на мелодията.
После стената на джунглата падна. Брин се намираше сред голямо засенчено празно пространство, обградено от дървета, храсти и лози. В центъра имаше кула, древна и порутена, скрита в здрача. Каменни стени се извисяваха към свода на гората и образуваха поредица от кулички и парапети, голи и безцветни като кости на мъртъвци. По кулата нямаше и следа от растителността на дупката. Джунглата я беше отминала, сякаш докосването до нея означаваше смърт.
Девойката от Вейл спря. Запя по-тихо, почти шепнешком, изпълнена с очакване. Не откъсваше поглед от кулата.
Ето тук! Сърцето на злото е тук! Илдач!
Придърпа по-близо до себе си пластовете на магията, които я обгръщаха и тръгна напред.
ГЛАВА 43
Дървената врата, износена и напукана от годините, беше открехната и висеше на полуизкъртени, ръждясали от неупотреба панти. Обгърната от мелодията на песента си, Девойката от Вейл влезе през тъмния вход. Вътре цареше мрак, но през пролуките и пукнатините на рушащата се кула се процеждаше слаба мъглява светлина, благодарение на която девойката можеше да вижда. Каменният под беше покрит с прах. Тук беше прохладно. Жегата и зловонието бяха останали навън.
Брин тръгна по-бавно. Пред нея се виеше коридор. Тя се обърна рязко. Нещо вътре в нея я предупреждаваше да бъде бдителна. Загледа се в джунглата, която изолираше като стена това място.
Продължи напред. Силата на магията изведнъж я заля внезапно с гореща вълна. Стори й се, че се носи безтегловно. Вървеше по коридора, следвайки чупките и завоите, без да обръща внимание на прахта, която се вдигаше като пара под краката й. Направи й впечатление, че нямаше следи от никакви други стъпки. Зачуди се как е възможно това, след като Призраци Морди сигурно бяха минавали оттук, но бързо забрави какво беше забелязала.