— Използвай ме. Използвай ме.
Вътре в нея силата започна да се гради и укрепва.
ГЛАВА 44
Стъпалата на Кроуг префучаваха под краката на Джеър, който тичаше след Гарет Джакс и Слантър. Имаше чувството, че всяко следващо стъпало щеше да бъде последното. Усещаше мускулите си сковани. Болката от раната пулсираше в цялото му тяло и доизцеждаше малкото останала сила. Едва си поемаше въздух. Белите дробове го боляха, а лицето му беше плувнало в пот.
Въпреки това, дявол знае как, той продължаваше да тича, без да изостава от другите двама. Повече от ясно беше, че друг избор нямаше.
Погледът му се плъзна нагоре по Кроуг, по виещите се стъпала и парапета на тясната пътека от грапав камък. Осъзнаваше, че скалите и крепостните стени бяха под него, останали зад гърба му. Те все повече се отдалечаваха от тях, от Греймарк и Рейвънсхорн. Осъзнаваше също, че долината наоколо, захлупена от мъгла и здрач, бързо се доближаваше. Край погледа му се мяркаха мимолетни образи, които той бързо забравяше. Сега те вече нямаха никакво значение за него. Нищо нямаше значение, освен изкачването и това, което чакаше на края на Кроуг. Изворът на рая.
И Брин. Джеър щеше отново да я намери във водите на извора. Щеше да разбере какво й се беше случило, щеше да открие какво трябва да направи, за да й помогне. Кралят на Сребърната река му беше обещал, че той ще намери начин и ще помогне на Брин да се върне при себе си.
Подхлъзна се върху купчина свлечем камъни и се просна по очи. Изподра ръцете си. Бързо стана и продължи да тича, без да обръща внимание на раните.
Пред него другите двама тичаха неуморно. Гарет Джакс и Слантър, последните двама от малката група, която тръгна от Кълхейвън на север. Горчивина и гняв изпълниха сърцето му.
Пред очите му заиграха ярки петна. Мъчеше се да поеме въздух. Изтощението съсипваше тялото му. Но те бяха почти на края на това издирване.
Каменната спирала на Кроуг сви внезапно вдясно и скалната стена, към която тичаха, се изпречи близо пред тях — назъбена и дебнеща на фона на сивкавото небе. Каменната стълба водеше до черната паст на пещера, която зееше в сърцето на планината. Оставаха не повече от двадесетина стъпала.
Гарет Джакс им направи знак да спрат и изчакат. Той мълчаливо изкачи последните стъпала и се озова на издатината. Черната му фигура се очертаваше на фона на следобедното небе, мършава и призрачна. Не прилича на човек от плът и кръв, помисли си Джеър, сякаш беше нещо нереално.
Майсторът на бойните изкуства се обърна и втренчи в него сивите си очи. Махна му с ръка.
— По-бързо, момче — измърмори Слантър.
Те изкачиха останалите стъпала на Кроуг и застанаха до Гарет Джакс. Пещерата зееше пред тях зловещо. Пропукана беше на много места и през пукнатините се процеждаше слаба размазана светлина. Наоколо сенките се уплътняваха и в тъмнината нищо не помръдваше.
— Нищо не мога да видя оттук — изръмжа Слантър. Тръгна напред, но Гарет Джакс го спря.
— Чакай гноме — каза той. — Там има нещо… нещо, което чака…
Млъкна. Всичко наоколо потъна в тишина — дълбока и потискаща. Дори и вятърът, който раздвижваше мъглата в долината, сякаш внезапно утихна. Джеър пое дълбоко въздух и го задържа в гърдите си. Там наистина имаше нещо. Чакаше. Младежът от Вейл усещаше присъствието му.
— Гарет… — започна той тихо.
— Ш-ш-т.
После една сянка се откъсна от скалите до входа на пещерата. Кръвта на Джеър се смрази. Сянката безмълвно се плъзна в мрака. Никой от тях не беше виждал подобно нещо. Не беше нито гном, нито Призрак Морд. Беше същество, физически яко, на външен вид почти като човек, гъсто окосмено в слабините. Пръстите на ръцете и краката завършваха с огромни животински нокти. Приковало беше в тях свирепите си жълти очи. Широко отворената му отвратителна муцуна беше покрита с белези и разкриваше множество криви зъби.
Съществото се доближи до светлината и спря. Не беше черно като Призраци Морди. То беше червено.
— Какво е това — прошепна Джеър и се помъчи да потисне отвращението, което изпита от вида му.
Неочаквано Джачайра изрева — рев, който проехтя в тишината като зловещ смях.
— Младежо от Вейл, това е сънят! — изкрещя Гарет Джакс. Суровото му лице изглеждаше странно, налудничаво. Майсторът на бойните изкуства бавно наведе острието на меча си и го допря до скалата. — Това е краят на пътуването — прошепна той.