После, най-неочаквано, му мина ужасяващата мисъл, че всъщност той не знаеше, дали някога ще види отново Брин. Сестра му бе отведена от Аланон в сърцето на същото зло, което беше нахлуло в дома им и го беше прогонило от Вейл. Отново си спомни всичко, което беше изпитал в присъствието на това зло — ужасното, непреодолимо чувство на паника. Брин беше отведена в самото леговище на това зло. Там нямаше само един, а много Черни Скитници. Тя нямаше никаква защита срещу тях освен силата на магията на друида и песента си на желанията. Как би могла Брин да се надява, че ще се противопостави на подобно нещо? И какво ще стане, ако я открият, преди да е стигнала до книгата…?
Прогони мисълта си. Въпреки различията в характерите, той и сестра му бяха близки. Джеър я обичаше и вероятността, че можеше да й се случи нещо, го измъчваше. Повече от всякога съжали, че не му бяха позволили да я придружи до Анар.
Погледна на запад, където слънцето потъваше в короните на дърветата. Светлината бързо избледняваше. Време беше да прекоси реката и да продължи пътя си на изток. Отряза с ножа няколко клони, пристегна ги с ленти от борова кора и направи малък сал, върху който постави дрехите си. Не му се искаше да върви в студената есенна нощ с мокри дрехи на гърба, затова реши да преплува реката гол и да се облече на отсрещния бряг.
Когато салът беше готов той го занесе до реката и изведнъж си спомни един от уроците на възрастния следотърсач. Говориха за начините, по които човек може да се отърве от преследвачите си. Водата е най-доброто средство за замаскиране на следи, заяви старецът с присъщата си тайнственост. Следите не могат да се проследят във вода — ако разбира се, не си толкова глупав, че да се опиташ да се измъкнеш от преследвач в плитчина, където отпечатъците от стъпките ти ще останат в калта. Но дълбоките води, виж, те са съвсем друго нещо. Това е най-доброто. Течението винаги те влече надолу. Дори ако преследвачът успее да открие следите ти на брега на реката и да разбере, че си я прекосил — не е задължително да си я прекосил, естествено, но това е друга хитрина — той ще трябва да открие следите на отсрещния бряг. Така че — и точно тук се крие гениалността на номера — ако е умен, преследваният ще нагази в дълбоки води и ще заплува нагоре по течението, за да може да излезе на отсрещния бряг на място, по-нагоре от мястото, където свършват следите му. Защото преследвачът ще знае, че е отнесен надолу по течението, нали? И къде мислиш, че ще започне да търси? Той няма веднага да се сети да търси нагоре по течението.
Подобни хитрости винаги бяха правили силно впечатление на Джеър и сега той реши да ги приложи на практика. Възможно беше никой да не го следи, но от други страна не можеше да бъде сигурен. Оставаха му още два дни път до Лий. Ако някой го следеше, урокът на стария следотърсач щеше да му даде още по-голяма преднина.
Свали ботушите, пъхна ги под мишница заедно със сала, после изгази няколко ярда нагоре по течението, докато стигна до място, където коритото се стесняваше. Реши, че се е изкачил достатъчно. Свали останалите си дрехи, постави ги на сала и се потопи в студените води на реката.
Почти веднага течението го понесе и го задърпа бързо надолу. Остави се да го влече и заплува, като теглеше с едната си ръка сала. Шумовете на гората потънаха в пенливия бяг на реката. Нощното небе потъмня, когато слънцето потъна зад дърветата. Джеър се отблъскваше силно с крака и бързо се доближаваше до отсрещния бряг.
Накрая краката му опряха в дъното, меко и кално. Той се изправи и студеният нощен въздух обгърна тялото му. Взе дрехите си от сала, после го бутна навътре в реката и загледа как течението го понесе надолу. След малко излезе на брега, изтръска водата от тялото си и отново се облече. Наоколо насекомите жужаха, малки шумове в тъмнината. На отсрещния бряг дърветата на гората приличаха на черни стъбла, които чезнеха в сгъстяващата се мъгла на нощта.
Изведнъж сред тези тъмни стъбла нещо прошава. Джеър се вцепени. Вторачи очи в мястото, където забеляза движението, но там вече нищо не помръдваше, каквото и да е било то. Пое дълбоко въздух. Стори му се — само за миг — че беше човек.
Бавно, предпазливо, той отстъпи към дърветата зад него, без да изпуска от очи отсрещния бряг и зачака движението да се повтори. Нищо не помръдна. Набързо се дооблече, провери, дали камъните на елфите са на мястото си, после се обърна и тръгна безшумно през гората. Може би така му се беше сторило, помисли си той.
Цяла нощ вървя, като отново се ориентираше по луната и звездите, които тук-там прозираха през клоните на дърветата. Където гората се разреждаше, вървеше в бавен тръс. Вече не беше толкова сигурен, че никой не го следи. Когато беше сам със спомена за онези няколко минути, които прекара у дома с онова черно същество зад него, той се бе чувствал в безопасност. Но мисълта, че сега някой или нещо, е там някъде зад него и го преследва, го паникьоса. Въпреки че есенната нощ беше хладна, той се потеше, а сетивата му бяха изострени от страх. Мислите му непрестанно се връщаха към Брин. Представяше си я самотна като него — самотна и преследвана. Искаше му се да е до нея.