Джеър трябваше да реши проблема на момента. Стана. Аланон сигурно щеше да може да устои на такава сила. Роун щеше да бъде достатъчно бърз, за да я избегне. Малобройната група от Кълхейвън щеше да бъде достатъчно многочислена, за да я надвие. Само че сега той беше сам. От тях никой не беше останал жив. Всички бяха напуснали този свят. Нямаше никой от онези, които биха застанали до него. Единственият, който беше останал и на когото можеше да разчита, беше той самият.
Джеър бързо се измъкна от облаците дим и прах. Знаеше много добре, че ако можеше по някакъв начин да помогне на Брин, той трябваше да я отдели от Илдач.
Въздухът пред Младежа от Вейл се поразчисти и на няколко ярда от него се появи фигурата на Брин. В момента, в който я забеляза, запя. Тръпчив звук в тишината. Мелодията — прошепната молба. Брин, зовеше я песента. Книгата е прекалено тежка. Тежестта й е прекалено голяма. Пусни я, Брин. Остави я да падне!
Брин отпусна ръце. За части от секундата. Май се разколеба. Стори му се, че илюзията ще свърши работа и сестра му ще се освободи от Илдач. После измъченото й лице потъмня от гняв. Викът на песента й разтроши звука. Молбата на Джеър се разпиля на хиляди парчета.
Младежът от Вейл се олюля назад. Опита отново. Пак с илюзия. Илюзия за огън. Пламъци засвистяха около обложката на древната книга. Брин изпищя. Вой на ранено животно. После притисна книгата до себе си. Сякаш искаше да потуши огъня в собственото си тяло. Извърна глава. Очите й шареха. Тя го търсеше. Искаше й се да го открие и да използва магията срещу него. Искаше да го види унищожен.
Джеър отново смени мелодията. Този път създаваше илюзията за дим. Дим, който се носи на талази из стаята. Успя да я подведе, но много за кратко. Младежът от Вейл се плъзна край стените на кулата, опита се да я изненада от друга посока. Запя отново. Този път песента му беше шепот от мрака, тъмен и непрогледен. Трябваше да бъде по-бърз от нея. Не трябваше да я оставя да си поема дъх.
Шмугваше се в сенките на кулата като призрак. Атакуваше я с всички начини, които му бяха познати. С горещина и студ. С тъмнина и светлина. С болка. С гняв. Тя на два пъти го замери напосоки с магията си. Главозамайваща сила, която го отлепи от земята и разтърси. Тя като че ли се обърка. Изглеждаше несигурна. Сякаш не можеше да се реши да използва цялата сила, която беше насъбрала. Въпреки това притискаше силно Илдач до себе си, шепнеше й нещо беззвучно. Вкопчила се беше в книгата, сякаш тя беше изворът на жизнените й сили. Всички опити на Джеър да я освободи от книгата оставаха напразни.
Сега той не играеше игра, помисли мрачно Младежът от Вейл и си спомни яростното негодувание на Слантър.
Бързо губеше сили. Уморен от изнурителните усилия да стигне до Извора на рая и от огромното напрежение да използва продължително песента на желанията, той беше започнал да се изтощава. За разлика от Брин той не притежаваше силата на черната магия, която да го поддържа. Помъкваше се крадешком напред-назад в мрака и в сенките. Мъчеше се да направи пробив в отбраната на сестра си. Дишаше тежко и неравномерно. Силата му се изчерпваше.
Отчаян Джеър използва песента на желанията по същия начин, по който я беше използвал пред Съвета на джуджетата старейшини, за да създаде видението на Аланон. От падналата над порутената стая пушилка той издърпа друида — мрачен и внушителен, протегнал напред едната си ръка. Остави книгата на Илдач, Брин Омсфорд! — каза властно гърленият му глас.
Пусни я!
Девойката от Вейл залитна назад към олтара. Тя като че ли го беше разпознала. Задвижи устни и зашепна като обезумяла на Илдач. Сякаш нещо я предупреждаваше. После отново потъна някъде дълбоко в себе си. Вдигна високо над главата си книгата и песента й проехтя като гневен вой. Образът на Аланон се разби.
Джеър отново се шмугна невидим, обгърнат в шепот. Започваше да се отчайва. Нищо ли не можеше да помогне на Брин? Нищо ли не беше в състояние да й помогне да дойде отново на себе си? Какво трябваше да направи той? Младежът от Вейл трескаво се мъчеше да си спомни думите на стареца: „После хвърли Кристала на виденията и ще видиш отговора.“ Но какъв отговор беше видял? Опитал беше всичко, което му беше минало през ума. Използвал беше песента на желанията, за да създаде всички илюзии, които беше в състояние да предизвика. Какво още не беше опитвал? Замисли се. Илюзия! Не илюзия — а действителност! Изведнъж получи отговор на въпроса си.