Девойката от Вейл изкрещя. Някакви ръце я обгърнаха. Ръце от плът и кръв, топли и живи. Пред нея стоеше Джеър. Той я прегръщаше. Съвсем истински беше, не въображаем образ, а живо същество. Говореше й чрез песента на желанията. В съзнанието й нахлуха образи. Образи от това, което брат й и тя бяха на времето и което бяха сега. Образи от детството им и след това — всичко, което навремето беше животът им и всичко, което беше сега. Брин видя Шейдската долина, скупчените сгради на общността, в която беше израсла. Облицованите с дъски къщи се смесваха с каменните колиби и бараки със сламени покриви, и хората, приключили всекидневната си работа, се готвеха да вечерят и да се отдадат на дребните удоволствия, които домашният уют и сладките приказки с близки и приятели предлагат. Страноприемницата ехтеше от шеги и смях, осветена от свещи и газени лампи. Ето го и домът й, потъналите в сянка пътеки и живият плет, оцветените от есенните багри стари дървета, пламтящи в потъващите зад хоризонта слънчеви лъчи. Едрото лице на баща й се усмихваше и й вдъхваше увереност, мургавите ръце на майка й се протягаха, за да я помилват по бузата. И Роун Лий беше тук, и приятелите й и… Една по една опорите, които бяха изтръгнати изпод краката й и така безпощадно натрошени, отново си идваха на мястото. Образите се втурваха ясни, приветливи и неимоверно пречистващи, излъчваха любов и сигурност. Брин се разплака и отпусна в прегръдките на брат си.
Гласът на Илдач заудря съзнанието й като камшик.
— Унищожи го! Унищожи го! Ти си детето на мрака.
Брин обаче не го унищожи. Залутана в калейдоскопа от образи, които връхлитаха и я потапяха в един дълбок кладенец на спомени, Девойката от Вейл усещаше, че предишната Брин отново се връща. Онази част от нея, която се беше загубила, възкръсваше. Веригите на магията, които я бяха оковали, започнаха да се разхлабват, да се отдръпват и да я освобождават…
Внезапно Илдач се разкрещя неистово.
— Не! Не трябва да ме пускаш! Трябва да ме държиш здраво. Ти си детето на мрака.
Не. Не е! Вече го чувстваше. Усещаше го чрез връзките на лъжите, с които книгата се опитваше да я накара да повярва. Тя не е дете на мрака!
Лицето на Джеър изплува пред нея като от гъста мъгла. В началото чертите му бяха размазани, после се проясниха и станаха реални. Той й говореше тихо:
— Аз те обичам, Брин. Обичам те.
— Джеър — прошепна тя.
— Направи това, за което, си изпратена тук, Брин — това, което Аланон ти каза, че трябва да направиш. Хайде, бързо.
Девойката от Вейл отново вдигна високо над главата си Илдач. Брин не беше детето на мрака, нито пък подвластна на Илдач, която й внушаваше това. Книгата й беше казала, че Девойката от Вейл ще бъде господарка на черната магия, но я беше излъгала. Никое живо същество не можеше да бъде господар на черната магия, а само неин роб. Не е възможно сливане на плът и кръв с черната магия, колкото и добри да са намеренията. Всяко използване на черната магия винаги завършваше с унищожение на онзи, който я е използвал. Сега тя го разбра ясно и долови внезапната паника, която се надигна в книгата. Илдач беше жива и можеше да усеща. Нека усеща тогава! Тя насмалко не я подчини на себе си, не изцеди жизнените й сокове, както беше направила с толкова много живи същества преди нея, насмалко не я превърна в същество, толкова зло и перверзно като Черните скитници, като Носителите на черепи преди тях, като самия Господар на мрака. Насмалко не я пусна по Четирите земи и при всички, които ги обитаваха, за да застеле отново всичко с мрак…
Брин захвърли гневно книгата. Тя се удари в пода с невероятна сила. Обложката се разби и изхвърча встрани. Страниците се разкъсаха и разхвърчаха във всички посоки.
После Брин Омсфорд използва песента на желанията. Изстрелваше звуците бързо, безпощадно, гневно. Силата на песента се вряза в останките от книгата и превърна Илдач в шепа прах.
В горния край на Кроуг, на скалите под Греймарк, Роун усети, как животинските нокти на Призраците Морди се отпуснаха като попарени с вряла вода. Загърнатите в плащ черни фигури се отдръпнаха рязко, запревиваха се и се загърчиха в конвулсии. От гърлата им се изтръгна вик на болка и ужас. По цялата дължина на Кроуг, която водеше до издатината, където се намираше Роун, Черните скитници се мятаха безпомощно като парцалени кукли.