— Направил си всичко, което е било по силите ти, момче. Направил си всичко, което си можал. Не трябва да се обвиняваш, че не си направил нещо, което не си бил в състояние да направиш. — Поклати глава. — По дяволите, просто не знам как изобщо си останал жив! Мислех си, че си станал жертва на магията! И през ум не ми минаваше, че пак ще те видя! После той прегърна възбудено Джеър и прошепна:
— Знаеш ли, в теб има много повече мъжество, отколкото в мен. Много повече.
Отдръпна се, смутен от импулсивната си реакция и промърмори нещо от рода, че никой от тях не знаел какво точно прави в цялата тази бъркотия. Тъкмо щеше да каже още нещо, когато трусовете се подновиха — поредица от дълбоки, силни тътнежи, които разтърсиха планината из основи.
— Сега пък какво става? — възкликна той, като хвърли поглед през рамо към тунела, по който бяха дошли.
— Това е Мейлморд — отвърна веднага Джеър и мигновено скочи на крака. Раната в рамото му запулсира и го заболя от рязкото движение. Хвана се за гнома, за да не падне. — Слантър, трябва да се върнем за Брин. Тя е сама там долу. Трябва да й помогнем.
Гномът му се ухили:
— Разбира се, момче. Ти и аз. Ще я измъкнем. Ще влезем в тази проклета дупка и ще я намерим! Хайде, облегни се на рамото ми и се дръж здраво.
С отпусналия се върху него Младеж от Вейл, гномът се запъти обратно през пещерата към стълбата, по която бяха дошли. Над земята беше паднал здрач, а слънцето беше потънало над върховете на планината. Угасващата светлина се промъкваше на тънки струйки през пукнатините на скалата и се смесваше със сенките на здрача. Двамата продължаваха да вървят упорито. Грохотът не заглъхваше и злокобно им напомняше, че времето тече. Скални късове и буци пръст се сипеха около тях и вдигаха прахоляк, който се стелеше като мъгла в неподвижния въздух на вечерта. От далечината долетя глухо боботене. Прозвуча като гръм, който предвещаваше буря.
Най-после излязоха от черния отвор на скалата. Отново бяха върху скалната издатина, която се спускаше към Кроуг. Видяха луната. На изток кадифеното небе беше осеяно със звезди. Земята беше изпъстрена от сенки с различна форма и големина. Те се готвеха да погълнат и последните остатъци от бледнеещата светлина, като разлети върху бял лист мастилени петна.
Сред сенките и полумрака лежеше Гарет Джакс.
Джеър и Слантър останаха като втрещени. После го доближиха. Майсторът на бойните изкуства се беше подпрял на група скали. Облеченото му в черно тяло беше покрито с рани и кървеше. Продължаваше да стиска в ръка тънкия си меч. Очите му бяха затворени. Приличаше на заспал. Слантър коленичи до него.
— Мъртъв ли е? — прошепна Джеър. Изненада се, че успя да намери сили да произнесе въпроса.
Гномът стоя наведен известно време, после се отдръпна. Кимна бавно с глава.
— Да, момче, мъртъв е. Най-после е намерил нещото, което е успяло да го убие. Нещото, което му е било равностоен съперник. — Гласът на гнома трепна. Като че ли не можеше да повярва на очите си. — Той беше прекалено упорит и прекалено търпелив, за да дочака този момент, нали?
Джеър не отговори. Припомняше си моментите, в които Майсторът на бойните изкуства беше спасявал живота му. Измъквал го беше от положения, от които никой друг не би могъл да измъкне. Гарет Джакс, неговият закрилник.
Щеше да се разплаче, ако можеше, но вече не му бяха останали сълзи.
Слантър застана на колене и се загледа в неподвижното тяло.
— Винаги съм се чудел как ли ще изглежда това, което би могло да го убие — промърмори гномът. — Допускам, че е било нещо, създадено от черната магия. Не би могло да бъде създание на този свят. Не и при такъв майстор като него. Обърна се и се огледа неспокойно.
— Интересно какво ли е станало с червеното същество? Земята се раздруса и грохотът се разнесе по цялата долина.
— Той го е унищожил, Слантър. Гарет Джакс го е направил на пух и прах. Когато Илдач беше превърната в пепел, черната магия си го е взела обратно.
— Какво, пък. Нищо чудно да е станало точно така.
— Точно така е станало. Това е била битката, към която той се беше стремил цял живот. Тя беше всичко за него. Единственият смисъл в живота му. Той никога не би я загубил.
Гномът го погледна остро:
— Само че не си сигурен, че е било така, нали момче? Не си сигурен, че той е бил равностоен противник за това същество.
Джеър кимна унило.