Всички тръгнаха с нея — брат й Джеър, Роун, Кимбър Бо, Коглайн, блатният котарак Уиспър, дори и гномът Слантър. Върнаха се обратно през Рейвънсхорн, заобиколиха планината от юг покрай пущинаците на тресавището Оулдън, отново прекосиха Тофър ридж, навлязоха в горите на Дарклин Рийч, после пресякоха долината Хартстоун и следваха лъкатушещия път на Чард Раш на запад, докато стигнаха долчинката, в която Аланон беше водил последната си битка. Всичко това продължи една седмица и вечерта на седмия ден те спряха да пренощуват в края на долчинката.
На сутринта Брин стоеше сама в утринния хлад, загледана във водите на реката. Зад нея другите се бяха скупчили в дъното на долчинката и чакаха мълчаливо. Не бяха я придружили до брега. Тя беше пожелала така. Това беше нещо, което Девойката от Вейл трябваше да направи сама.
— Как ще го призова? — чудеше се тя. Дали да не запея? Дали не трябва да използвам магията на песента на желанията, за да разбере, че съм тук? Или той ще дойде сам, знаейки, че го чакам…?
Като че ли в отговор на въпросите й водите на Чард Раш утихнаха пред нея. Повърхността им стана гладка като стъкло. Гората наоколо се смълча. Дори далечният бумтеж на водопада заглъхна и изчезна. Водите бавно се раздвижиха. Покриха се с вълнички, разпениха се и закипяха. Въздухът се изпълни с един единствен ясен, мелодичен звук.
После от Чард Раш се появи Аланон. Мършавото му тяло се извиси — изправено, загърнато в черен плащ. Вървеше през водите на езерото с високо вдигната глава, скрита в гънките на качулката, черните му очи сурови и проницателни. Не приличаше на Бремен, когато старецът беше излязъл от водите на Рога на пъкъла. Тялото изглеждаше по-скоро плътно, отколкото прозрачно. Не беше обгърнат от мъглата, която се беше носила около духа на баща му и го нямаше плащът на смъртта, в който беше загърнат старецът. Та той е като жив, изведнъж си помисли Брин, сякаш изобщо не беше умирал.
Друидът се приближи до нея и спря. Увисна във въздуха над водите на реката.
— Аланон — прошепна Девойката от Бейл.
— Чаках те да дойдеш, Брин Омсфорд — отговори той тихо. Тя се вгледа по-внимателно в него. Сега забеляза слабото проблясване на водите на реката през тъмната му дреха. Те потрепваха леко и тя се увери, че той наистина беше умрял. Пред нея стоеше само духът му.
— Всичко свърши, Аланон — каза тя и установи, че й е трудно да говори. — Илдач е унищожена.
Скритата в качулка глава се наклони леко.
— Унищожена от магията на елфите, придобила форма и цвят благодарение на песента на желанията. Но и от още нещо, Девойко от Вейл, от една още по-могъща сила — от любовта, Брин. От любовта, която брат ти изпитва към теб. Той те обича страшно много, затова не се провали, въпреки че дойде твърде късно.
— Да, Аланон. И от любов.
— Спасителка и унищожителка. — Черните му очи се присвиха. — Силата на магията те превърна и в двете и ти сама се увери колко коварна може да бъде тази сила. Толкова непреодолима е съблазънта и толкова трудно е да не й се поддадеш. Предупреждавах те много пъти, но моите предупрежденията се оказаха недостатъчни. Подведох те много лошо.
Тя поклати рязко глава:
— Не, Аланон, не ти ме подведе. Аз сама се подведох.
Друидът вдигна ръка изпод плаща си и Брин забеляза, че тя беше прозрачна. Можеше да вижда през нея.
— Нямам много време, затова слушай внимателно, Брин Омсфорд. Не съм разбирал всичко, което е трябвало от черната магия. Самозаблуждавал съм се — точно както ти каза Гримпонд. Знаех, че магията на песента на желанията би могла да бъде това, за което баща ми ме беше предупредил — едновременно благословия и проклятие — поради което онзи, който я притежава, може да се превърне както в спасител, така и в унищожител. Ти обаче имаш разум и сърце. Затова реших, че опасността не е чак толкова голяма, след като притежаваш тези две качества. Явно не съм разбирал истината за Илдач. Не съм разбирал, че истинската опасност от черната магия за онези, които я притежават, е че тя може да излезе извън тях, които са създадени да я използват. Защото истинската опасност винаги е била самата книга, защото винаги тя е покварявала всички, които са искали да използват магията, още от времето на Господаря на магиите до появата на Призраците Морди. Всички са били подвластни на Илдач, всички са се превръщали в нейни слуги. Само че Илдач не е била един неодушевен сборник от страници и корици, в който е била записана черната магия. Тя е била жива — едно зло, което било способно да превърне в извършител на своите цели всеки, който се е блазнил от силата му и се е стремял да я притежава.