Аланон се наведе ниско. Слънчевите лъчи прозираха през краищата на черния му плащ, сякаш платът беше протрит.
— Още от самото начало ми се искаше да разбереш истината. Само че за тази цел ти трябваше да бъдеш подготвена. Всеки път, когато използваше магията на песента на желанията, ти все повече се блазнеше от силата на магията. Усещаше, че има нещо нередно, че продължаваш да използваш магията, и въпреки това ти беше принудена да я използваш. Не бях до теб, за да ти обясня какво става. Когато слезе в Мейлморд, ти вече беше нещо много подобно на всички, които се бяха превърнали в роби на книгата, в нейни слуги. Започнала беше да вярваш, че това е в реда на нещата. Точно това беше целта на книгата. Тя искаше да те накара да се чувстваш като едно цяло с нея. Дори силата на Призраците Морди беше нищожна в сравнение с твоята, защото те, за разлика от теб, не бяха родени с магията. В теб Илдач беше открила средство, което можеше да й даде далеч по-могъща сила от всички, които й бяха служили — дори и от Господаря на магиите.
Брин гледаше друида онемяла. Не можеше да повярва на ушите си.
— Значи тя не ме е излъгала, когато ми каза, че ме е чакала, че има връзки, които ни свързват.
— Изкривена полуистина — поправи я Аланон. — По дух ти се беше доближила много до онова, което тя търсеше, за да може да те убеди в това, което казва. Тя можеше да те убеди, че ти наистина си дете на мрака на собствените си страхове.
— Но песента на желанията би могла да ме превърне в такава…
— Песента на желанията можеше да те превърне във… всякаква.
Брин се поколеба.
— И все още може?
— Да, все още може. Винаги ще може.
Загърнатата в плаща фигура се доближи още до нея. На девойката от Вейл й се стори, че ще я притегли към себе си. Вместо това мършавото лице се вдигна и погледна над нея.
— Моята смърт беше предсказана в Рога на пъкъла. Сигурно беше, че ще напусна този свят. Но с унищожаването на Илдач черната магия също трябва да изчезне. Колелото на историята се върти и вековете минават. Баща ми най-после е свободен. Върнал се е при онези, които толкова дълго са го отхвърляли. Вече не е обвързан с мен, нито с думата си, която е дал на расите на Четирите земи.
Забулената в качулка глава отново се наведе към нея:
— Сега и аз си отивам. След мен няма да дойде нито един друид. Сега обаче техният завет е твой.
— Аланон — прошепна тя и поклати глава.
— Чуй ме, девойко от Вейл. Това стана чрез кръвта ми, която поставих върху челото ти и чрез думите, които тогава ти казах. Ти си носител на завета, който беше поверен на мен, а преди това на моя баща. Не се страхувай от това, което той означава. Нищо лошо няма да ти се случи заради него. Последната магия живее в теб и в брат ти, в кръвта на рода ви. Тя ще си остане там, на сигурно и защитено място. Няма да бъде нужна през века, който идва. Магията няма да бъде необходима в следващия век. Расите ще имат по-добър и по-искрен съветник.
Само че трябва да се внимава. Ще дойде време, много, много далечно, след много поколения на още неродени Омсфордови, когато някой отново ще изпита нужда от магията. Времето не се различава по нищо от всички други неща. Колелото на историята отново ще се завърти. Тогава заветът, който ти оставям, ще бъде необходим и потомството на рода Шанара отново ще бъде призовано, за да го изпълни. Запази този завет за света, който някога ще бъде.
— Не, Аланон, не искам това…
Той вдигна рязко ръка и я накара да замълчи.
— То вече е сторено, Брин Омсфорд. Направих с теб това, което баща ми е направил с мен. Аз избрах теб — дете на моя живот.
Девойката от Вейл го гледаше безмълвно. В погледа й се четеше отчаяние.
— Не се страхувай — прошепна той.
Тя кимна безпомощно:
— Ще се опитам.
Аланон започна да отстъпва назад. Черната му фигура се отдалечаваше бавно. Светлината прозираше все по-ярко през него.
— Изтръгни магията от себе си, Брин. Никога не я използвай пак. Вече няма нужда от нея. Бъди спокойна.
— Аланон — извика тя.
Той се носеше над Чард Раш. Водите на реката леко помътняха под него.