Той стана и се приближи с няколко крачки. На лицето му беше изписано нескрито любопитство.
— Магия беше, нали? Как се научи да я правиш? В гласа е, нали така? Накара змиите да се нахвърлят срещу мен с помощта на гласа си. Страхотен номер. Уплаши ме до смърт. Помислих си, че нищо друго не може да ме изплаши толкова много. — Направи пауза и после добави: — Освен Скитниците, може би.
В очите на Джеър проблясна страх при споменаването на Скитниците Морди. Гномът забеляза и кимна:
— Има защо да се страхува човек от тях. Целите черни — от главата до петите. Черни като нощта. Не бих искал да ме преследват. Чудя се как си минал край онзи, зад къщата…
Изведнъж млъкна и се наведе напред.
— Гладен ли си, момче?
Джеър кимна. Гномът го изгледа замислено, после стана.
— Знаеш ли какво ще ти кажа? Ще ти поразхлабя превръзката и ще те нахраня, ако обещаеш, че няма да използваш магията си върху мен. Пък и тя едва ли ще ти помогне, докато си вързан за това дърво. Е, ако тези твои змии не са в състояние да прегризат въжетата. Ще те нахраня и ще можем да си поговорим. Другите няма да ни настигнат до утре сутринта. Е, какво ще кажеш?
Джеър помисли малко, после кимна в съгласие. Умираше от глад.
— Значи се разбрахме. — Гномът се приближи и свали превръзката от устата му. Стисна здраво брадичката му с едната си ръка: — А сега искам думата ти. Да я чуя. Никакви магии.
— Никакви магии — повтори Джеър, премигвайки.
— Добре де, добре. — Гномът го пусна. — Ти си човек, който държи на думата си, обзалагам се в това. Човек е добър само когато спазва обещанията си, знаеш ли? Извади от пояса си манерка от твърда кожа, отвори я и я приближи до устните на младежа от Вейл. — Пий. Хайде, само една глътка.
Джеър отпи от непознатата течност. Гърлото му беше пресъхнало и стегнато. Беше бира, силна и горчива, която опари вътрешностите му. Джеър се задави. Гномът затвори манерката и я върна на мястото й. После седна и се ухили:
— Казвам се Слантър.
— Джеър Омсфорд. — Джеър още не можеше да преглътне. — Предполагам, че знаеш името ми.
Слантър кимна:
— Да. Наложи ми се да разбера и нещо повече. Ама че в преследване ме въвлече.
Джеър се намръщи:
— Как успя да ме настигнеш? Не мислех, че някой може да го направи.
— А, това ли било? — изсмя се гномът. — Е, не всеки би могъл да те залови. Но аз не съм всеки.
— Какво искаш да кажеш?
Гномът се разсмя:
— Ами искам да кажа, че съм следотърсач, момче. С това се занимавам. И ако искаш да знаеш, правя го по-добре от всички останали. Затова ме взеха със себе си, онези другите. Затова съм тук. Търся следи.
— Моите ли? — попита изумен Джеър.
— Не, не твоите. На друида! Онзи, когото наричат Аланон. Неговите следи търсех. Ти просто ми пресече пътя не когато трябваше.
Джеър се смая. Този гном беше следотърсач? Тогава няма какво да се чуди защо не се беше измъкнал от него, както би успял да заличи следите си от всеки друг. Но защо търсеше Аланон…?
Слантър поклати безпомощно глава и стана:
— Виж какво, ще ти обясня всичко, но първо, нека да хапнем. Трябваше да те нося от онази хижа цели две мили. Може да изглеждаш дребен, но тежиш повече за ръста си. Апетитът ми доста се изостри, докато ти си почиваше. А сега стой мирен. Ще сложа нещо на огъня.
Слантър донесе една раница от отсрещната страна на полянката, извади няколко съда и след няколко минути говеждото със зеленчуците къкреше на огъня. Джеър усети миризмата на готвено и устата му се напълни със слюнка. Умираше от глад. Не беше ял като хората откакто напусна страноприемницата. Пък и трябваше да поддържа силите си. Те щяха да му трябват, ако имаше късмет да се измъкне от гнома. А той беше твърдо решен да го направи при първа възможност.