— Би ли отвързал ръцете и краката ми. Съвсем за малко, — Гномът присви черните си очи. — Просто искам да ги поразтъркам, изобщо не ги усещам. Вързан съм вече цели два дни. Пръстите ми са изтръпнали. Моля те. Обещавам ти, че няма да опитам да избягам. Няма да използвам магията.
Слантър го погледна изпитателно:
— Досега ти удържаше на думата си.
— Пак няма да я престъпя. Ако искаш, не отвързвай ръцете и краката ми. Просто ми дай само секунда отдих.
Слантър го гледа известно време, после кимна с глава. Приближи се, клекна до младежа, разхлаби възлите на въжетата около раменете и китките му. Джеър започна внимателно да се масажира. Първо разтри ръцете, после китките и раменете, и накрая тялото си. В тъмнината пред себе си видя, че в ръката на Слантър проблясна острието на нож. Не вдигаше очи и не издаваше мислите си. Действаше бавно и не преставаше да миели, че не трябва да му позволи да се досети, не трябва да му позволи да разбере.
— Е, достатъчно — изсумтя внезапно Слантър и отново затегна въжетата. Джеър седеше спокойно и не му се противопоставяше. След като приключи с връзването Слантър го попита:
— Сега по-добре ли си?
— Да — отговори младежът тихо.
— Време е за сън — каза гномът, отпи още малко бира и провери въжетата. — Съжалявам, че нещата се развиха по този начин, момче. И на мен не ми харесва тази работа, не по-малко, отколкото на теб.
— Тогава ми помогни да избягам — помоли го Джеър шепнешком.
Слантър го загледа безмълвно. Лицето му беше безизразно. Постави внимателно превръзката на устата на Джеър и стана.
— Ако знаеш само как ми се иска никога да не се бяхме срещали — измърмори той. После се обърна и отдалечи.
Джеър се отпусна върху дъба. Утре. След един ден той ще бъде в ръцете на Призраците Морди. Потръпна от ужас. Трябваше да се спаси преди това. Трябваше да намери някакъв начин и да го направи.
Вдишваше дълбоко хладния въздух. Сега поне знаеше нещо, което не му беше известно преди — нещо много важно. Слантър не се беше досетил. Разхлабил беше въжетата и беше дал на Джеър няколко минути свобода — време, през което младежът върна живота в крайниците и тялото си, време, през което ги беше облекчил за малко от болката и неудобството.
Време беше да провери, дали камъните на елфите са все още у него.
Зората сякаш дойде прекалено бързо, пробивайки си път през сивотата на навъсените Черни дъбове. Трети ден гномите водеха Джеър на изток. Огромните буреносни облаци, които се носеха от север, не пропускаха топлината на слънчевите лъчи. През листата на дърветата духаше силен студен вятър и напомняше за приближаването на зимата. Увити в късите си наметала, гномите вървяха с наведени глави срещу вихрушката от пръст и листа, без да спират.
Как мога да се спася?
Как?
Въпросът не излизаше от мислите му докато младежът от Вейл се мъчеше да не изостава от гномите, които го бяха пленили. Всяка крачка отмерваше изтичането на секундите, които му оставаха, минутите, часовете. Този един единствен ден беше всичкото време, с което разполагаше. Не знаеше как, но през този ден той трябваше да изнамери начин да се освободи и да използва песента на желанията. Всичко щеше да стане просто само за няколко секунди.
Но моментът все не идваше. Джеър не се съмняваше, че той щеше да дойде — поне досега. Времето обаче така бързо изтичаше! Изминала беше почти половината от сутринта, а те бяха на път вече няколко часа. Изведнъж се обвини, че не се е възползвал от възможността, която Слантър му беше предоставил предишната нощ, когато се съгласи да охлаби въжетата. Разполагал беше с достатъчно време, за да избяга. Щяха да са му необходими само няколко секунди, за да обездвижи гномите и да ги покрие с нещо толкова отвратително, че да не могат да мислят за нищо друго, освен как да се отърват от него. През това време той щеше да освободи глезените си от въжетата. После му трябваха още няколко секунди, за да повиши тона на гласа си, да стане невидим и да изчезне. Опасно, да, но той можеше да го направи — ако, разбира се, не беше дал думата си. И какво толкова, ако не беше удържал на обещанието си? Та той го беше дал само на някакъв си гном!
Въздъхна. И все пак, не беше точно така. Дори дадена на един гном, думата му си беше дума. Дадената дума беше въпрос на чест. Тя не беше нещо, което да те обвързва само когато ти е удобно, или да се изхлузва или запокитва като дреха при смяна на сезоните. Ако се отметнеше от нея веднъж, това щеше да му отвори вратичка за множество извинения да се отмята и занапред.