Освен това не беше сигурен, че би могъл да постъпи така със Слантър. Независимо, че той беше гном. Странно, но той се беше привързал към него. Не, не би го нарекъл точно привързаност. Онова, което изпитваше към него, по-скоро беше уважение. Кой знае? Може би у него виждаше нещо от себе си, просто, защото и двамата бяха по-различни от другите. Във всеки случай не смяташе, че е способен да изиграе подобен номер на Слантър дори когато ставаше дума за спасението му, независимо какво го очакваше.
Ритна окапалите листа пред себе си и продължи напред в смрачения есенен ден. Подозираше, че ако Роун Лий беше в неговото положение, вече щеше да има план за бягство. И то съвсем не лош. Джеър обаче нямаше никаква представа какъв щеше да бъде той.
Сутринта отмина. По обед вятърът стихна, но докараният от него студ се задържа във въздуха между дърветата. Напред теренът ставаше все по-неравен, местността пресечена и камениста. По спускащите се на юг склонове имаше множество вдълбани ровини, които осейваха пътя им. Пред тях все още се простираше стена от дъбове — невъзмутими гиганти, незасегнати от вековете. Те нехаят за такъв незначителен живот като моя, помисли си Джеър, когато погледна към огромните извисяващи се черни чудовища. Обградили са ме и аз няма къде да избягам.
Пътеката лъкатушеше надолу по стръмен насип. Сред дъбовете се появи самотна група от борове и ели, толкова плътно оградени от огромните черни стволове, че приличаха на пленници, сковани и уплашени. Гномите навлязоха в полумрака под тях като негодуваха изнервени от клоните, които се завираха в лицата им и ги драскаха. Джеър сведе глава и продължи напред. Дългите иглички се забиваха болезнено в лицето и ръцете му.
След малко излязоха от плетеницата от клони и се озоваха на широка поляна. От скалите в отсрещния й край малко поточе се стичаше на тънка струя и образуваше вир.
До вира стоеше един мъж.
Гномите се стреснаха и спряха. Мъжът пиеше вода от алуминиева манерка. Облечен беше в черно — свободно падаща куртка и панталони, наметало, каквото носеха обитателите на гората, и ботуши. На земята до него имаше черна кожена торба, а до нея дълга сопа. Дори и тя беше черна. Направена беше от полиран орех. Мъжът им хвърли бегъл поглед. Имаше вид на обикновен жител на Северната земя, който пътуваше. Лицето му беше загоряло и изсушено от слънцето и вятъра, а светлата му коса беше почти посребряла. Очите му с цвят на кремък ги стрелнаха, после се извърнаха. Приличаше на стотиците пътници, които всеки ден минаваха оттук. Но в момента, в който видя мъжа, Джеър инстинктивно усети, че той не беше от тях.
Спилк също усети, че в мъжа има нещо необикновено. Седът хвърли бърз поглед на гномите, сякаш искаше да се увери, че бяха точно девет на брой, после премести погледа си върху Джеър. Явно му стана неприятно, че странникът беше видял пленника им. Поколеба се за миг, после тръгна напред. Джеър и останалите то последваха.
Безмълвно гномите стигнаха до най-отдалечената страна на вира, без да отделят очи от странника. Той не им обърна никакво внимание. Спилк мина пред другите и напълни меха си за вода от струята, която се стичаше от скалите, след което отпи няколко големи глътки. Един по един останалите гноми направиха същото — всички, с изключение на Слантър, който стоеше до Джеър без да помръдва. Младежът от Вейл погледна гнома и видя, че той се беше втренчил в непознатия. На грубото му лице беше се изписало нещо, нещо…
Познаваше ли го?
Неочаквано непознатият вдигна очи, безизразни и празни. За секунда спря погледа си на Джеър и после се извърна към Спилк:
— Надалеч ли отивате — попита той.
Спилк изплю водата:
— Не си пъхай носа в чужди работи.
Странникът сви рамене. Допи водата в манерката, наведе се, напълни я отново и я прибра в торбата си. Когато се изправи, черната сопа беше в ръката му.
— Този човек от Вейл наистина ли е толкова страшен?
Гномите го зяпнаха онемели. Спилк отмести манерката си, стисна здраво тоягата, заобиколи вира и застана пред хората си.
— Кой си ти? — изръмжа той.
Странникът отново сви рамене:
— Не съм някой, когото би искал да познаваш.
Спилк се усмихна недружелюбно:
— Тогава разкарай се оттук, докато все още можеш. Това не те засяга.
Непознатият не се помръдна. Сякаш обмисляше положението.
Спилк се приближи с една крачка към него:
— Казах ти, това не те засяга.