Джеър обаче се озадачи най-много от собствените мотиви, когато се замисли за тях. Е добре, тяхното решение да го последват беше странно. Ами неговото какво беше? Какво търсеше той с тях двамата? Допреди малко Слантър беше негов похитител, който го беше държал в плен! И наистина го беше страх от Гарет Джакс, спасителя на Джеър. Мислите на младежа от Вейл непрекъснато се връщаха на случилото се — Майстора на бойните изкуства изправен срещу онези гноми — бърз, безпощаден, ужасяващ, черен като смъртта, която сееше около себе си.
За миг си представи мислено картината, но веднага я прогони от съзнанието си.
Какво пък чак толкова! Непознати се срещат по пътя и продължават заедно, защото така щяха да бъдат в по-голяма безопасност. Точно така трябваше да гледа на случилото се, реши Джеър. Трябваше да бъде благоразумен. В края на краищата сега той беше свободен и не се намираше в реална опасност. Ако поискаше, след миг можеше и да не е тук. Само един напев от песента на желанията, изпят с шепота на вятъра, и той щеше да изчезне. Мисълта за тази възможност го успокояваше. Ако не се намираше толкова навътре в Черните дъбове, ако не бяха тези Призраци Морди, които го преследваха и ако нямаше такава крещяща нужда да открие някъде някаква помощ…
Стисна силно зъби. Безсмислено беше да разсъждава върху нещо, което би могло да бъде, но не е. Имаше прекалено много други грижи. Най-важното беше да не забравя, че не трябва да говори нищо за Брин и за камъните на елфите.
Вървели бяха по-малко от половин час, когато стигнаха до открито пространство, на което се смесваха няколко следи. Слантър, който ги водеше през тъмната гора, спря и им посочи отпечатъците от стъпки, които водеха на юг.
— Оттук — заяви той.
Гарет Джакс го погледна с любопитство.
— На юг ли?
Слантър сключи гъстите си вежди:
— На юг. Черният скитник ще мине през местността на Сребърната река и ще прекоси Блатото на мъглите. Това е най-бързият и най-лесен път, поне за тези зли духове. Те не се страхуват от нищо, което обитава блатото. Ако искаме да се възползваме от малкото възможности, с които разполагаме, трябва да тръгнем на юг покрай блатото, да минем през Черните дъбове и после да свърнем на север над низините.
— Пътят е прекалено дълъг — измърмори Майсторът на бойните изкуства.
— Той поне ще ни изведе там, където отиваме! — изрепчи се гномът.
— Не можем ли някак си да се промъкнем край него?
Слантър сложи ръце на кръста си и изпъчи якото си тяло:
— А защо да не прелетим над него, а? Ха-ха. Нямаш никакво понятие за какво говориш!
Гарет Джакс замълча, впил очи в гнома. Слантър изглежда усети, че беше попрекалил. Стрелна с поглед Джеър, поизкашля се нервно и сви рамене:
— Е, какво пък чак толкова казах. Просто не познаваш Призраците Морди така добре, колкото аз. Не си живял сред тях. Не си виждал какво могат да правят. — Пое дълбоко въздух. — Те се прокрадват тихо и незабелязано от мрака, сякаш са отломки от самата нощ. Когато минават край теб, никога не можеш да ги видиш, никога не можещ да ги чуеш. Само ги усещаш — усещаш, че се приближават. — Джеър потръпна от ужас, когато си спомни за онзи Призрак в Шейди Вейл, чието невидимо присъствие усети точно зад стената. — Не оставят никакви следи откъдето минават — продължи Слантър. — Появяват се и изчезват точно така, както подсказва и името им. Призраци Морди. Черни скитници.
Млъкна и поклати глава. Гарет Джакс погледна Джеър. В момента младежът от Вейл отново преживяваше чувството, което беше изпитал онази нощ, когато се върна у дома си във Вейл и откри, че един от тях го чакаше.
— Не искам да рискуваме да се натъкнем на някой Призрак Морд — каза той тихо.
Майсторът на бойните изкуства намести торбата на рамото си: