— Шейлската долина — каза тихо друидът. Тръгна напред и се заспуска по осеяната с камъни лъкатушеща пътека. — Трябва да побързаме.
В очите на момичето от Вейл също имаше подозрение и недоверие, макар че тя се опитваше да не ги издава. Винаги беше така. Хората, които го придружаваха, никога не му вярваха. Ший Омсфорд и Флик също го бяха подозирали, когато ги поведе да издирят Меча на Шанара, както и Уил Омсфорд и девойката елф Амбърл, с които тръгна да търси Огъня на живота. Може би вината беше в него. Доверието е нещо, което трябва да се извоюва. То не се дава сляпо. А за да го извоюва, човек трябва на първо място да бъде открит и честен. Аланон никога не е бил такъв — и никога нямаше да бъде такъв. Той пазеше тайни, които не можеше да сподели с никого и винаги трябваше да завоалира истината, защото истината не може да се каже, тя трябва да се научи. Трудно му беше да не споделя това, което знаеше, но ако го издадеше, той щеше да загуби доверието, което му беше гласувано и което си беше спечелил с толкова много труд.
Погледна назад, за да се увери, че момичето от Вейл и планинецът го следват. После отново се загледа в разпръснатите камъни в краката му и продължи да подбира мълчаливо пътя. Лесно можеше да се откаже от доверието, което поддържаше, да разкрие всичко, което знаеше за съдбите на онези, които съветваше, да издаде тайните, които криеше и да остави нещата да се развиват по начин, различен от определения от него.
Друидът обаче знаеше, че никога нямаше да може да направи това. Подчиняваше се на по-висши норми на съществувание и не изменяше на моралното задължение. Те бяха неговият живот и неговата цел. Ако това означаваше, че той трябва да понася тяхното подозрение, значи така трябваше да бъде. И независимо, че беше жестоко, трябваше да плати цената.
Само че се чувствам ужасно уморен, помисли си той. Татко, уморен съм.
Когато стигнаха долината, Аланон спря. Момичето от Вейл и планинецът застанаха до него и той ги погледна. Вдигна ръка и посочи към езерото:
— Рогът на Хадес — прошепна той. — Баща ми ме чака там и аз трябва да отида при него. Ще стоите тук, докато ви извикам. Не мърдайте от това място. Каквото и да се случи, стойте тук. Освен мен и вас, тук са само мъртвите.
Те не казаха нищо, само кимнаха с глава. Очите им неспокойно шареха натам, където водите на Рога на Хадес се движеха кръгообразно и безшумно. Друидът ги изгледа изпитателно и се отдалечи. Докато приближаваше езерото странна тръпка на очакване премина през тялото му, сякаш се намираше в края на едно дълго пътуване. Винаги беше така, помисли той, спомняйки си миналото. Винаги беше изпитвал странното чувство, че се завръща у дома. Навремето Паранор беше домът на друидите. Друидите вече ги нямаше и сега той усещаше повече като роден дом тази долина, отколкото крепостта. Всичко започваше тук и свършваше тук. Именно тук той се връщаше и намираше съня, който възобновяваше живота му след като приключеше поредното си пътуване из Четирите земи и оставяше тленната си обвивка да виси наполовина в този свят и наполовина в света на мъртвите. Тук двата свята се докосваха, малка пресечна точка, която му даваше краткотраен достъп до всичко, което е било и всичко, което щеше да бъде. Най-важното от всичко обаче беше, че тук той откриваше баща си.
Впримчен, прокуден, в очакване да бъде освободен!
Прогони мисълта от главата си. Вдигна мрачните си очи към проясняващото се небе на изток, после отново се загледа в езерото. Ший Омсфорд беше идвал тук веднъж, преди много години, заедно с брат си Флик и с останалите от малката група, която тръгна да издирва Меча на Шанара. Предсказано беше, че един от тях ще се загуби. Така и стана. Ший беше повлечен към водопада под Драконовия ръб. Друидът си спомни недоверието и подозрението, които другите от групата бяха проявили към него. А той ги беше обичал — и Ший, и Флик, и Уил Омсфорд. Чувствал беше Ший като собствен син, — а и той би могъл да му бъде, може би, ако му беше позволено да има син. Чувствата му към Уил Омсфорд бяха повече като към боен другар. Те просто си бяха поделили отговорността при издирването, което трябваше да възстанови Елкрис и да спаси елфите.
Мрачното му лице се сбръчка още повече. А сега Брин, момиче, което притежаваше сила, по-могъща от силата на всичките си предци. Тя пък какво ли щеше да бъде за него?
Стигна до брега на езерото и спря. Остана неподвижен, загледан в дълбините на водите му. Ах как му се искаше… После бавно вдигна ръце към небето и цялото му тяло започна да излъчва сила. Рогът на Хадес се разпени неспокойно. Водите на езерото се разбушуваха, закипяха и засвистяха. Фонтан от пръски изригна към небето. Пустата долина се разтресе и забоботи, сякаш беше изтръгната от продължителен, дълбок, лишен от сънища сън. После от дълбините на езерото се разнесоха виковете, тихи и ужасни.