— Достатъчно — каза друидът. — Извади го.
Роун изтегли бавно меча от езерото. Излъсканият преди метал на острието беше почернял. Водите на рога на Хадес бяха прилепнали по повърхността и се виеха спираловидно, сякаш бяха живи.
— Роун! — прошепна ужасено Брин.
Планинецът стискаше здраво меча. Протегна напред ръка, без да откъсва очи от водата, която се омотаваше и усукваше около металната повърхност.
— А сега се дръж здраво — заповяда му Аланон и повдигна високо ръка изпод черния плащ. — Не мърдай, принц на Лий!
От пръстите му изригна син огън — поредица от тънки ослепителни пламъци, които преминаха по цялата дължина на острието. Те пареха, обгаряха, разтапяха метала и го спояваха с водата. Синият огън лумна с ослепителна светлина и го нажежи до бяло, но горещината не премина от острието в дръжката на меча. Роун Лий отмести очи без да престава да стиска здраво оръжието.
Миг по-късно всичко свърши. Друидът наведе ръка и огънят изчезна. Роун Лий погледна меча. Острието беше чисто, излъскано и бляскаво черно, ръбовете му твърди и заострени.
— Погледни го по-отблизо, Роун Лий — му каза Аланон.
Младежът се подчини. Брин също се наведе. Те двамата се взряха в черната, огледална повърхност. Дълбоко в метала, се движеха бавно и вълнообразно мътнозелени петна от светлина.
Аланон се доближи и каза:
— Това е магията на живота и смъртта, слети в едно цяло. Това е силата, която сега ти принадлежи, планинецо. Тя вече е твоя отговорност. Ти ставаш покровител на Брин Омсфорд също като мен. Ще имаш същата сила, както и аз. Този меч ще ти я даде.
— Как? — попита тихо Роун.
— Като всички мечове и този сразява и отблъсква удари, само че не плът и кръв, не желязо и камък, а магии. Злата магия на Скитниците Морди. Пресечена или блокирана, тази магия няма да действа. И така, ти вече си посветен и обвързан. Ще бъдеш щит, който ще стои пред това момиче от този момент до края на пътуването. Ще бъдеш нейният защитник, аз те направих такъв.
— Но защо… защо ми даде…? — заекна Роун.
Друидът не отговори. Обърна се и се отдалечи. Младежът от Вейл го проследи със смаян поглед.
— Не е честно, Аланон! — извика Брин след него. Вбесена беше от това, което той беше направил на Роун. Гледаше втренчено отдалечаващата се фигура. — Какво право имаш…?
Не успя да довърши изречението си. Внезапно последва ужасяващ взрив, който я повдигна и запрати на земята. Червени пламъци обгърнаха Аланон и той изчезна.
На мили от тях, на юг, Джеър Омсфорд, уморен и с болки по цялото тяло, излезе бавно от нощните сенки и навлезе в неприветливата мъгла и здрача на утрото. Дърветата и тъмнината се отстраниха като внезапно дръпната тежка завеса. Новият ден се появи. Наоколо беше пусто, плътната мъгла създаваше впечатление, че се намира в огромна гробница, изолиран от останалия свят зад непроницаемите й стени. Тя започваше на петдесетина ярда от него и всичко свършваше там. Сънените му очи се взираха в пътеката, покрита със сухи клони и зеленикава вода, която се простираше малко пред него в мъглата и все още не можеше да разбере какво се беше случило.
— Къде сме — измърмори той.
— Блатото на мъглите — отговори Слантър.
Джеър го погледна мълчаливо и срещна уморените очи на гнома.
— Пресекли сме прекалено близко. Ще трябва да го заобиколим.
Младежът кимна и се опита да събере мислите си. До него Гарет Джакс беше мрачен и замислен. Суровите му безизразни очи се плъзнаха по лицето на Джеър и после се взряха в блатото. Майсторът на бойните изкуства мълчаливо направи знак на Слантър и гномът тръгна в обратна посока. Джеър ги последва. В очите на Гарет Джакс не забеляза умора.
Цялата нощ вървяха — един безкраен изнурителен поход из лабиринта на Черните дъбове, който се беше превърнал за младежа в далечен, смътен спомен, в късче време, потънало в изтощение. Единствено непоколебимостта му го крепеше на крака. След известно време дори страхът го напусна и той престана да чувства преследването като непосредствена заплаха. Сякаш беше спал, докато беше вървял, защото не можеше да си спомни какво се беше случило. Въпреки това много добре знаеше, че не беше спал. Спомняше си само безкрайния поход…
В един момент една ръка го дръпна от ръба на езерото. Доста се беше отклонил от пътя.
— Гледай къде вървиш, младежо — подвикна му Гарет Джакс. Джеър измърмори нещо под носа си и продължи напред, залитайки.