Роун Лий се втурна напред и застана пред Брин, приведен като звяр, готов за скок:
— Сатаната! — извика яростно той.
Издигна високо черното метално острие на меча на Лий, без да се замисли дори за миг на кого помага или за кого излага живота си на опасност. В този момент той беше правнукът на Мениън Лий, бърз и дързък, както си беше представял прадядо си, воден от инстинкта. Изкрещя бойния вик на праотците си и се втурна в атака.
— Лий! Лий!
Хвърли се в огъня и замахна с меча, който разсече оковалия Аланон кръг. В същия миг пламъците се разпиляха, сякаш бяха от стъкло и се разсипаха на парчета от свитото тяло на друида. Огънят продължаваше да излита от ръцете на Скитника Морд. Но мечът в ръцете на червенокосия младеж ги привличаше като магнит желязо. Огънят се втурваше към черния метал и изгаряше, но не докосваше ръцете на Роун. Сякаш мечът го поглъщаше. Принцът на Лий стоеше точно между Скитника Морд и друида, с вертикално изправен пред себе си меч, от който тъмночервените пламъци отскача.
Аланон се надигна, също толкова черен и ужасен, колкото и съществото, което го беше издебнало, вече освободен от обгърналите го пламъци. Сухите му ръце се подадоха изпод плаща. Той ги вдигна и от тях се разхвърчаха сини пламъци. Те се удариха в Скитника Морд, повдигнаха го от земята и той отхвръкна назад, сякаш беше ударен от таран. Полите на плаща му се развяха и Брин чу ужасен, беззвучен писък. Друидът още веднъж изстреля огън от ръцете си и миг след това черното същество се превърна в прах.
Огънят стихна в тънки ленти от дим и разпиляна пепел и Шейлската долина потъна в тишина. Мечът на Лий се отпусна и черният метал издаде остър звук при падането. Роун Лий сведе глава. В очите му беше изписано изумление. Брин се доближи до младежа, прегърна го и го притисна до себе си.
— Брин — прошепна той тихо. — Този меч… силата…
Не успя да довърши изречението. Сухата ръка на Аланон обгърна нежно раменете му.
— Не се плаши, принц на Лий. — Гласът на друида прозвуча уморено, но убедително. — Ти наистина притежаваш тази сила. Току-що го показа. Ти действително си покровител на девойката от Вейл, а в случая и на мен.
Високият мъж задържа още малко ръката си на рамото на младежа, после тръгна обратно по пътеката, която ги беше извела дотук.
— Бил е само един — викна им той. — Ако имаше други с него, щяхме да ги видим досега. Хайде. Свършихме си работата тук.
— Аланон — провикна се Брин след него.
— Хайде, момиче. Времето тече. Паранор се нуждае от помощта ни. Незабавно трябва да отидем там.
Без да се обръща, друидът тръгна по пътеката, която извеждаше от долината. Те го последваха безмълвно и смирено.
ГЛАВА 10
Джеър и спътниците му излязоха от Черните дъбове едва в средата на сутринта. Пред погледа им се откри хълмиста местност — възвишения на север, низини на юг. Нямаха сили да се възхищават на гледката. Смазани от умора те едва се довлякоха до група кленове с обагрени в яркочервено от есента листа. След секунди вече спяха.
Джеър нямаше представа дали някой от спътниците му смяташе да остава на пост, докато той спи, но привечер Гарет Джакс го събуди. Неспокоен, че все още се намират толкова близо до Блатото на мъглите и Черните дъбове, Майсторът на бойните изкуства искаше да намери по-безопасно място за през нощта. Низините Батълмаунд криеха множество опасности, затова тримата се отправиха на север към възвишенията. Ободрени донякъде от съня, вървяха почти до полунощ. Спряха да пренощуват сред овошки и храсти. Джеър настоя този път и той да будува наравно с тях.
На следващия ден продължиха на север. В късния следобед стигнаха до Сребърната река. Бистрите й води проблясваха в гаснещите лъчи на слънцето и лъкатушеха на запад през обраслите с дървета брегове и хълмисти плитчини. Следваха течението на реката на изток към Анар и до свечеряване се бяха отдалечили доста от Езерото на мъглите и Черните дъбове. Не срещнаха никой по пътя си и не видяха никакви следи нито от гноми, нито от Черни скитници. За момента изглеждаше, че никой не ги преследва.
Вече беше нощ, когато откриха на едно възвишение малка полянка, заградена от кленове и орехови дървета. Спряха да пренощуват. Решиха да рискуват и запалиха малък огън. След като хапнаха топла храна седнаха край огъня и се загледаха в бавно гаснещия огън. Нощта беше ясна и топла. Осеяли черния фон на небето звездите трепкаха ярко. Песента на птици, жуженето на насекоми и тихото ромолене на бързите води на реката в далечината изпълваха нощната тишина. Хладният въздух беше наситен със сладникавия тежък мирис на загниващи листа и храсти.