След кратко мълчание Слантър най-неочаквано заяви:
— Май няма да е зле да посъбера малко дърва — и се вдигна с мъка на крака.
— Искаш ли да ти помогна — предложи Джеър.
Гномът му хвърли поглед, без да крие раздразнението си.
— Да съм те молил за нещо? Мога да се оправя и сам, момче.
Намръщен той тръгна бавно в тъмнината.
Джеър отново се отпусна назад, скръсти ръце пред гърдите си и се замисли. Типично за отношенията между тримата, откакто бяха тръгнали на път — почти не си говореха, а когато някой благоволеше да обяви намеренията си, го правеше пестеливо и с неохота. Гарет Джакс не го изненадваше с това поведение. Той си беше мълчалив по характер, така, че нежеланието му да споделя каквото и да било с тях беше нормално. Слантър обаче беше словоохотлив, затова младежът от Вейл се притесняваше от неочакваната му сдържаност. Джеър предпочиташе гномът да се държи както преди — да бъде нахакан, бъбрив, почти като някой грубоват чичо, който вдига скандали за щяло и нещяло. Само че сега той се беше променил. Затворил се беше в себе си, издигнал беше непроходима бариера срещу него — сякаш пътуването с Джеър му беше противно.
Замисли се по-сериозно за причината и реши, че нямаше начин да не е така. В крайна сметка още от самото начало Слантър изобщо не беше искал да тръгва с тях. Дойде само защото Джеър го беше предизвикал. Сега беше тук, един гном в компанията на младеж, който до неотдавна беше негов пленник, и на един мъж, който му нямаше и капчица доверие. И защо? Само за да им помогне да стигнат невредими до хора, които бяха във война със собствения му народ. Той не би трябвало да го прави, още повече, че помагайки на Джеър, той предаваше своите и се превръщаше в изгнаник.
Имаше и нещо друго. Случката с Обитателя на блатото. Слантър се беше притекъл на помощ на младежа и беше проявил невероятна смелост, която Джеър все още не можеше да си обясни. Тогавашната реакция на гнома съвсем не беше характерна за приспособенец и егоист като него. Само като си помислеше как се бяха развили нещата — не успя да отбие атаката на Обитателя на блатото, стана негова жертва и беше принуден да разчита на Гарет Джакс да го спаси. А това явно го измъчваше. Слантър беше следотърсач, а следотърсачите по природа са горди. Те се чувстват задължени да защитават хората, които водят, а не обратното.
От малкия огън се разхвърчаха искри, които отвлякоха вниманието на младежа. Той видя на около пет-шест крачки от себе си Гарет Джакс, който се беше облегнал на стар дънер и се мъчеше да улови погледа му. Джеър отново се запита какъв ли беше характерът на Майстора на бойните изкуства.
— Струва ми се, че още веднъж трябва да ти благодаря — сви той колене и ги обгърна с ръце. — Ти ме спаси от онова същество при Блатото на мъглите.
Мъжът отмести очи и пак се загледа в огъня. Джеър го наблюдава известно време и се чудеше дали да продължи.
— Мога ли да те попитам нещо — реши се най-после той.
Майсторът на бойните изкуства сви рамене. Искаше да покаже, че му е безразлично.
— Защо спаси живота ми? Не само при блатото от онова същество, но и в Черните дъбове, когато гномите ме бяха пленили? — Неумолимите очи отново се впиха в неговите и той припряно продължи, без да обмисля думите. — Просто не мога да разбера какво те е подтикнало да постъпиш така. Та ти изобщо не ме познаваше. Съвсем спокойно можеше да продължиш пътя си, без да се намесваш.
Гарет Джакс отново сви рамене:
— Ами аз това и направих. Продължих си пътя.
— Какво искаш да кажеш?
— Твоят път съвпадаше с моя. Това имам предвид.
Джеър сви вежди:
— Откъде си знаел накъде ме водят?
— На изток, естествено. Накъде другаде би могъл един патрул от гноми да води пленника си?
Джеър се намръщи още повече. Нямаше какво да отвърне на този довод. И все пак казаното от Майстора на бойните изкуства изобщо не обясняваше кое го беше накарало да му спаси живота.
— Все още не мога да разбера защо ми помогна — упорстваше той.