Застанал на една височина над Сребърната река Слантър също беше потънал в мисли. Сигурен беше, че е време да се маха. Стигнал беше дотук, защото това проклето момче го беше принудило да тръгне. И на всичкото отгоре то беше имало нахалството да му предлага подкуп, пикльото му с пикльо. Какво си въобразяваше? Че той е способен на подобна низост? Да взема подкупи от деца! Ама добре го изработи, няма що. Постигна своето. Силното желание на момчето да бъде в компанията му беше достатъчно. Пък и момчето беше симпатично. Костелив орех, няма що!
Гномът подпря брадичка на свитите си колене и ги обгърна с ръце. И все пак глупаво беше от негова страна да се залавя с тази работа. Вървеше право в устата на врага. Е, вярно че джуджетата не му бяха лични врагове. Хич не му пукаше от джуджетата. Но в момента те воюваха с гномските племена, а това, според него, променяше нещата и нямаше нищо общо с чувствата му към тях. Само като видеха, че е гном.
Поклати глава. Поел беше прекалено голям риск. И то единствено заради това момче, което може би изобщо не знаеше какво точно иска. Обещал му беше да го заведе до границата на Анар, а те почти бяха стигнали до нея. До вечерта на следващия ден сигурно щяха да са в периферията на горите. Е, можеше ли някой да го обвини, че не беше удържал на думата си.
Слантър пое дълбоко въздух и стана. Време беше да се маха. Цял живот беше живял по този начин — като всички следотърсачи. В началото момчето сигурно щеше да се разстрои, но после щеше да го преглътне. Пък и според него то едва ли щеше да бъде в опасност, след като Гарет Джакс се грижеше за него. Не се съмняваше, че момчето щеше да бъде по-добре така.
Тръсна нервно глава. И откъде накъде наричаше Джеър момче. Когато напусна дома си, Слантър беше по-малък от него. Ако се наложеше, Джеър можеше да се грижи сам за себе си. Той наистина нямаше нужда нито от Слантър, нито от Гарет Джакс. Нямаше да има нужда от когото и да било, докато притежава магията, която го пазеше.
Слантър все още не тръгваше. Обмисли нещата още веднъж. Да, ама нямаше да научи нищо повече за магията. Виж, това вече никак не е хубаво. Магията го беше заинтригувала, начинът, по който гласът на момчето можеше… Не, в никакъв случай. Той вече беше взел решение. Един гном в Източната земя не трябваше да се мотае близо до джуджетата. Най-добре за него щеше да бъде да се държи за своите си хора. Сега обаче той не можеше да направи дори и това. Най-разумното щеше да бъде да се промъкне безшумно до лагера, да си вземе нещата, да прекоси реката и да тръгне на север към граничните райони.
Сбърчи вежди. Кой знае дали пък не се бе размекнал просто, защото младежът от Вейл наистина приличаше на момче…
— Слантър, я се стегни и престани с тези глупости!
Извърна се бързо и потъна в нощта.
Сънища връхлетяха спящия Джеър Омсфорд. Възседнал кон, младежът изкачваше възвишения, галопираше през поляни, носеше се в дълбоки и тъмни гори, а вятърът пищеше в ушите му. До него яздеше Брин, с развята и невероятно дълга коса. Не си говореха, но всеки четеше мислите и живееше в съзнанието на другия. Продължаваха да яздят, без да спират. Прекосяваха земи, просторни, диви, неспокойни, в които никога преди не бяха стъпвали. Отвсякъде ги дебнеха опасности. Огромен Обитател на блатото, целият пропит със зловоние. Гноми с изкривени жълти лица, застинали в цинични усмивки, които издаваха злите им намерения. Призраци Морди, безплътни фигури без лица, зловещи. Движеха се безшумно в мрака. Имаше и други същества. Безформени чудовища. Човек не можеше да ги види. Само ги усещаше. Присъствието им беше по-ужасяващо и от най-отвратителното лице, което можеше да се види. Тези творения на злото ги преследваха и доближаваха. Протегнатите към тях ръце с криви нокти и челюсти раздираха въздуха. Очите им блестяха като въглени в най-черната нощ. Опитваха се да свалят Джеър и Брин от конете и да ги разкъсат на парчета. Но винаги когато съществата ги доближаваха, миг преди да постигнат целта си, бързите коне се изплъзваха и отнасяха брата и сестрата надалеч.
Преследването обаче продължаваше. То нямаше край като всяко друго преследване. Продължаваше и продължаваше. Едно безкрайно бягане към хоризонта. Е, вярно. Съществата, които ги преследваха, не успяваха да ги настигнат. Но в момента, в който те се измъкваха от лапите им, се изпречваха други. Чакаха ги. В началото братът и сестрата бяха бодри и оптимистични. От тях бликаше енергия. Чувстваха се свободни. Нищо не можеше да ги настигне. Равностойни бяха на онези, които ги преследваха. После нещо се промени. Промяната пропълзя неусетно. Пълзеше ли, пълзеше. Коварно същество. Загнезди се. Нямаше име. Нашепваше какво ще стане. Нямало да спечелят надбягването. Съществата, от които бягали, били част от самите тях. Нито един кон, колкото и да е бърз, не можел да ги отнесе достатъчно надалеч и да ги спаси. Само да се погледнели какво представляват и щели да разберат истината.