Давай! Джеър изрева силно и пришпори коня си. Гласът обаче не спираше да шепне. Небето все повече притъмняваше. Земята загуби багрите си. Всичко наоколо посивя и застина. Давай! — крещеше неистово той. Изведнъж се обърна и потърси Брин. Инстинктивно усещаше, че с нея нещо не беше наред. Видя пред себе си олицетворението на ужаса. После Брин изчезна. Черното чудовище я беше настигнало и погълнало и се доближаваше… доближаваше…
Джеър се стресна и отвори широко очи. Лицето му беше обляно в пот. Дрехите под наметалото бяха станали вир вода. Над главата му звездите блещукаха кротко. Нощта беше тиха и спокойна. Въпреки това не можеше да се отърси от съня, от съществото, толкова ярко и живо в съзнанието му.
Бързо отметна наметалото. Седна и се огледа наоколо. Слантър не се виждаше никакъв. На няколко крачки от него Гарет Джакс спеше непробудно. Нищо не се бе променило. Нищо освен огънят.
От сенките на нощта се появи фигурата. Мършав сух старец. Прегърбен от годините, загърнат в бяло наметало. Сребристо белите му коси и брада очертаваха съсухрено, благо лице. Опипваше пътя с бастун. Доближи до светлината на огъня, усмихна се сърдечно и спря.
— Здравей, Джеър — поздрави той.
Младежът от Вейл го гледаше недоумяващо:
— Здравей.
— Знаеш ли, сънищата могат да бъдат прозрения. Сънищата могат да бъдат и предупреждения от какво да се пазим…
Джеър седеше, без да пророни ни дума. Старецът тръгна внимателно към младежа от Вейл и когато го доближи, се наведе предпазливо. Дребно човече. Силен вятър можеше да го издуха от лицето на земята.
— Познаваш ли ме, Джеър? — попита тихо старецът. — Хайде, помъчи се да си спомниш.
— Не… — понечи да каже Джеър, но се спря. Думите на непознатия сякаш пробудиха нещо дремещо дълбоко в него. Веднага се сети кой стои пред него.
— Кажи как се казвам — усмихна се старецът.
Джеър преглътна и едва продума:
— Ти си Кралят на Сребърната река.
Старият мъж кимна утвърдително:
— Аз съм това, което ти каза, но съм и твой приятел. Навремето бях приятел на баща ти, а преди него и на прадядо ти — мъже, чиито съдби бяха преплетени от една и съща цел, мъже, отдали живота си на земята и на нуждите й.
Джеър го гледа известно време втренчено, после изведнъж се сети за спящия Гарет Джакс. Нямаше ли Майсторът на бойните изкуства да се събуди?
— Той ще спи, докато аз говоря — беше отговорът на незададения му на глас въпрос. — Никой няма да дойде и да ни безпокои тази нощ, дете на живота.
Дете ли? Джеър се наежи. Но в следващия миг гневът му се изпари, когато видя лицето на стареца. То излъчваше топлота, доброта, любов. Никой не можеше да се разсърди на този човек, нито да изпитва лоши чувства към него. Единственото чувство, което той пораждаше, беше уважение.
— А сега чуй какво ще ти каза — прошепна старецът. — Имам нужда от теб, Джеър. Превърни се целият в слух и зрение, за да можеш да разбереш всичко.
После всичко около младежа от Вейл сякаш се стопи и в съзнанието му започнаха да изплуват образи, които постепенно придобиваха ясни очертания. Чуваше гласът на стареца, който му говореше. Думите стигаха до ушите му странно приглушени и тъжни и даваха живот на виденията.
Пред него се простираха горите на Анар. Видя и Рейвънсхорн, огромната продълговата планинска верига, която се извисяваше черна и зловеща на фона на кървавочервено слънце. Сребърната река лъкатушеше под върховете й, тънка ярка ивица светлина сред мрачните скали. Той я следваше нагоре по течението, високо в планините и накрая стигна до извора й, който се намираше на висок самотен връх. Водите извираха дълбоко от недрата на земята, изкачваха пътя си през скалата и когато стигнеха върха, се разливаха и поемаха дългия си път на запад.