Реймънд Чандлър
Моливът
Възпълният мъж беше с фалшива усмивка, която леко разтегляше ъгълчетата на устата му, но дебелите му устни оставаха стиснати, а очите — студени. За възналят походката му беше бавна. Повечето дебели хора са пъргави и подвижни в краката. Носеше сив габардинен костюм и вратовръзка с ръчно изрисувано гмуркащо се момиче. Ризата му беше чиста, което ме успокои, а кафявите му мокасини, неподходящи за костюма, както и за вратовръзката, блестяха, явно току-що лъснати.
Мина боязливо покрай мен, докато държах вратата между чакалнята и „стаята за размишления“. Щом се озова вътре, бързо се огледа наоколо. Попитаха ли ме, щях да го нарека бандит второ качество. Този път се оказах прав. Ако носеше пистолет, той не се намираше в джоба на панталона му. Сакото беше твърде тясно, за да скрие издутината, образувана от кобура под мишницата.
Седна предпазливо, аз се настаних насреща и се загледахме. На лицето му бе изписана лисича алчност. Леко се потеше. Стараех се да изобразя на лицето си заинтересованост, но не и дружелюбност. Посегнах за лулата си и кожената кесийка за тютюна. Подадох му цигари.
— Не пуша. — Гласът му беше хриплив.
Този не ми допадаше, не ми харесваха нито дрехите, нито лицето му. Докато пълнех лулата, той бръкна под сакото си, потършува в някакъв джоб, измъкна банкнота, погледна я и я подхвърли през бюрото към мен. Беше хубава банкнота, чистичка и новичка. Хиляда доларова.
— Спасявал ли си някога човешки живот?
— От време на време може би.
— Спаси моя.
— Какво става?
— Чух, че се погаждаш с клиентите си, Марлоу.
— Затова съм беден.
— Все още ми се намират двама приятели. С теб ще станат трима, а ти ще си оправиш положението. Ще получиш пет бона, ако ме отървеш.
— От какво?
— Много дрънкаш тази сутрин. Не загряваш ли какъв съм?
— Не.
— Никога ли не си бил в източните щати?
— Разбира се…, но не и в твоето обкръжение.
— И какво е според теб обкръжението ми?
Започваше да ми писва.
— Не престанеш ли да го увърташ, вземай си хилядарката и изчезвай.
— Аз съм Ики Розенщайн. И ще изчезна завинаги, ако не измислиш някакъв изход. Сети се сам.
— Вече се сетих. Разправяй по-бързо. Няма да те гледам цял ден и да ти тегля думите с ченгел от устата.
— Чупих се от тайфата. А това не се нрави на големите шефове. За тях то значи, че си станал доносник, започнал си да мислиш самостоятелно или те е хванало шубе. Е, мен ме гони шубето. Дойде ми ей дотук. — Допря с показалец адамовата си ябълка. — Вършех лоши неща. Плашех разни хора и ги измъчвах, но до убийство никога не съм стигал. За тайфата това е все едно нищо. Не вървя в крак. Затова взеха молива и ми теглиха чертата. Получих предупреждение. Изпълнителите са на път. Направих голяма грешка. Опитах се да се скрия в Лас Вегас. Не се надявах да им мине през ум, че се спотайвам в тяхното свърталище. Но ме надушиха. И други са правили като мен, ама не го знаех. Когато взех самолета за Лос Анджелис, в него сигурно е имало някой от тях. Затова са наясно къде живея.
— Премести се.
— Вече няма смисъл. По петите ми са.
Разбрах, че е прав.
— Защо досега не са ти видели сметката?
— Имат си начини. Винаги наемат професионалисти. Не си ли светнат как стават тия работи?
— Горе-долу. Собственик на солиден железарски магазин в Бъфало. Или млекарничка в Канзас Сити. Все с подходящ параван. Съобщават в Ню Йорк или някъде другаде. Когато се качат на самолета за западните щати или за където и да е, в чантите си носят пистолети. Кротки са, добре облечени и не сядат заедно. Понякога са двойка адвокати или данъчни мошеници — не бият на очи, с добри маниери. А кой ли не носи чанта? Дори жените.
— Съвсем вярно. Щом слязат, ще ги насочат към мен, ама не от летището. Имат си похвати. Отида ли при ченгетата, някой ще узнае. Доколкото съм надушил, май имат двама мафиоти в градската управа. Случвало се е. Ченгетата ще ми дадат двайсет и четири часа да напусна града. Тъй че няма отърване. Да избягам в Мексико? Там е по-лошо оттук. Канада? По-добре ще е, но все пак няма смисъл. И там имат връзки.
— Ами Австралия?
— Няма начин да се сдобия с паспорт. Тук съм от двайсет и пет години… незаконно. Няма да ме депортират, докато не ми лепнат някое престъпление. Тайфата ще се погрижи да съм чист. Да речем, че ме натикат в дранголника. След двайсет и четири часа съм навън със съдебно решение. И „добрите“ ми приятели ще ме чакат с кола, за да ме закарат вкъщи — само дето няма да е в моя дом.
Бях запалил лулата си и тя гореше добре. Погледнах намръщено хилядарката. Хубава работа можеше да ми свърши. Спестяванията ми бяха равни на нула.