— Парите ме безпокоят — рекох. — Цели пет хилядарки от мръсните им пари. Какво да ги правя?
— Не бъди балама цял живот. Заслужи си парите, рискува живота си заради тях. Можеш да си купиш държавни облигации. Така ще ги „изпереш“. А за мен това ще бъде само част от шегата.
— Я ме светни защо се лепнаха точно за мен?
— Притежаваш по-голямо реноме, отколкото си представяш. И какво щеше да стане, ако мнимият Ики бе успял да те очисти? Той не е от ония, дето се церемонят много.
— Организацията щеше да му иска сметка, задето е действал на своя глава… в случай че си права.
— Стига окръжният прокурор да не му поиска сметка. А аз пет пари не давам какво ще стане с него. Още шампанско, моля.
Екстрадираха „Ики“, той се огъна и посочи имената на двамата убийци — след като вече ги бях назовал, — братята Тори. Никой обаче не успя да ги намери. Повече не се появиха. Няма как да обвиниш един-единствен човек в заговор. По закон дори не е съучастник. Нямаше начин да се докаже, че е знаел за убийството на истинския Ики.
Щяха да го пратят в затвора за някоя дреболия, но им хрумна нещо по-добро. Оставиха го на приятелите му. Пуснаха го. Къде е сега? Шестото ми чувство казва: никъде.
Ан Райърдан се радваше, че всичко свърши и аз съм в безопасност — състояние, което не пасва на мъже с моята професия.