— Има, но не съм сигурен дали така се казва.
— Аз пък си въобразявах, че знаеш всичко.
— Почти всичко. А сега бързо се прибирай.
— Ще получа ли вечеря или поне целувка?
— По-късно и ако внимаваш, навярно ще получиш повече, отколкото искаш.
— Изнасилване, а? Само дето ще съм с пистолет. Ще поемеш ли щафетата да ги следиш по-нататък?
— Ако са онези, които ми трябват, сами ще ме следят. Вече наех апартамент срещу дома на Ики. Блокът на „Пойнтър стрийт“, пък и всички останали там имат по шест евтини апартамента. Предполагам, процентът на проститутките е твърде висок.
— Напоследък навсякъде е висок.
— И тъй, довиждане, Ан. Пак ще се видим.
— Когато имаш нужда от помощ.
Тя затвори телефона. Аз също. Това момиче ме озадачаваше. Прекалено, за да бъде толкова хубаво. Май всички хубави жени са умни. Позвъних на Ики. Беше излязъл. Пих уиски от служебната бутилка, пуших половин час и пак му звъннах. Този път го хванах.
Съобщих му за досегашните резултати и добавих, че сигурно Ан е попаднала на хората, които ни трябват. Не премълчах и за наетия апартамент.
— Ще ми покриеш ли разходите? — попитах.
— С пет бона ще се покрие всичко.
— Ако ги заслужа и получа. Чух, че си гушнал четвърт милион — подхвърлих наслуки.
— Възможно е, приятел, но как да си ги взема? Босовете знаят къде са. Парите ми дълго ще стоят замразени.
Отвърнах, че това не е беда. Аз самият отдавна бях замразен. Разбира се, не очаквах да си получа четирите бона дори и да завършех успешно работата. Такива като Ики Розенщайн са способни да откраднат дори златните зъби на майка си. Все пак в него като че ли имаше нещичко добро — „нещичко“ е точната дума.
Следващият половин час прекарах в усилия да измисля план за действие. Нищо обещаващо не ми идваше на ум. Беше почти осем часът, та трябваше да хапна. Смятах, че тази вечер въпросните момчета няма да се размърдат. На другата сутрин щяха да се пораздвижат с кола покрай квартирата на Ики, да огледат квартала.
Точно се канех да изляза от кантората и на вратата на чакалнята ми се позвъни. Отворих междинната врата. Насред стаята стоеше дребен, спретнат на вид мъж, който се поклащаше на пети, с ръце на гърба. Усмихваше ми се, но някак насила. Тръгна към мен.
— Ти ли си Марлоу?
— Че кой друг? С какво мога да ви бъда полезен?
Сега беше съвсем близо до мен. Измъкна бързо иззад гърба дясната си ръка, в която държеше пистолет. Ръгна ме с пистолета в корема.
— Зарежи Ики Розенщайн — нареди с глас, който страхотно подхождаше на физиономията му, — докато не съм ти натъпкал търбуха с олово.
Аматьор. Ако стоеше поне не четири крачки от мен, можеше да успее. Аз посегнах, извадих цигарата от устата си и я задържах небрежно в ръка.
— Какво те кара да мислиш, че познавам някой си Ики Розенщайн?
Той се изсмя пискливо и натисна корема ми с дулото на пистолета. — Искаш ли да знаеш?
Глупава усмивка, суетно чувство на превъзходство и сила, когато държиш голям пистолет в малка ръка.
— Редно би било да споделиш.
Щом отвори устата да изтърси поредното остроумие, пуснах цигарата и замахнах. Има и по-бързи момчета от мен, но те не опират пистолети в корема ти. Сложих ръка върху неговата, палец — зад спусъка. Ударих го с коляно в слабините. Той се преви на две и заскимтя. Извих ръката му надясно и му взех пистолета. Спънах го и той се просна на пода. Лежеше там, мигаше от изненада и болка, свил колене до стомаха си. Търкаляше се ту на една, ту на друга страна и охкаше. Посегнах, сграбчих лявата му ръка и рязко го изправих. Бях със седемнайсет сантиметра по-висок и с осемнайсет килограма по-тежък от него. Трябвало е да пратят някой по-едър, по-добре трениран посланик.
— Да влезем в моята „стая за размишления“ — предложих. — Да си побъбрим, а ти ще пийнеш нещо ободрително. Следващия път не се приближавай до жертвата си толкова, че да си му на сгода да хване ръката ти с пистолета. Трябва да проверя дали не носиш и друго оръжие.
Не носеше. Избутах го през вратата и го тръшнах на един стол. Дишането му вече не беше толкова тежко. Извади носна кърпа и обърса лицето си.
— Следващия път — процеди през зъби той. — Следващия път.
— Не бъди оптимист. Не ти подхожда ролята.
Налях му уиски в картонена чаша, сложих я пред него. Извадих пълнителя на 38-калибровия му пистолет и изсипах патроните в чекмеджето на бюрото си. Върнах пълнителя и поставих пистолета на бюрото.
— Да не го забравиш на тръгване… ако изобщо си идеш.
— Това е нечестна борба — измънка той, все още задъхан.