Разменихме си още няколко невинни шегички и затворихме телефона. Набрах номера на Ики Розенщайн. Твърде неприятният му глас произнесе:
— Хайде, казвай!
— Обажда се Марлоу. Бъди готов да се изнесеш оттам около полунощ. Открихме приятелите ти. Окопали са се в „Бевърли уестърн“. Тази вечер няма да припарят до твоята улица. Запомни: не знаят, че си надушил работата.
— Май върви на добре.
— Велики Боже, да не мислиш, че си на неделен ученически пикник! Непредпазлив си, Ики. Проследили са те до кантората ми. Това съкращава времето, с което разполагаме.
Той помълча. Чувах дишането му.
— Кой ме е проследил? — запита.
— Някакъв дребосък. Заби пистолет в корема ми и ме принуди да му го отнема. Само гадая защо са пратили този негодник: не искат на науча твърде много, в случай че още не знам нищо.
— Загазил си, приятел.
— А кога не съм загазвал? Ще прескоча до апартамента ти около полунощ. Бъди готов. Къде ти е колата?
— Пред блока.
— Закарай я в някоя странична улица и внимавай да я заключиш добре. Къде е задният вход на бърлогата ти?
— Отзад, къде искаш да бъде? Откъм уличката.
— Остави там куфара си. Ще излезем заедно и ще се качим в колата ти. Ще минем по уличката и ще приберем куфара или куфарите ти.
— Я си представи, че някое леке ги задигне?
— Ами да. Но я си представи, че умреш? Кое е за предпочитане?
— Добре де — изръмжа той. — Ще чакам, но поемаме големи рискове.
— Така е и със състезателите. И нима това ги спира? Няма друг начин да се измъкнем бързо. Към десет угаси лампите и разхвърляй добре леглото си. Хубаво ще бъде, ако можеш да оставиш малко багаж. Така няма да изглежда толкова нагласено.
Той изръмжа пак „добре де“ и аз затворих телефона. Кабината беше добре осветена отвън. Обикновено така е в автосервиз. Не забелязах нищо обезпокоително. Взех карта на Сан Диего и се качих на наетата кола.
На „Пойнтър стрийт“ паркирах зад ъгъла, влязох в мърлявия си апартамент на втория етаж, седнах в тъмното и се загледах през прозореца. Нищо смущаващо. От сградата с апартамента на Ики излязоха двама типове — средна хубост, взе ги кола последен модел. Човек почти с ръста и телосложението на Ики влезе в блока. Разни хора идваха и си отиваха. Улицата беше сравнително спокойна. Откакто построиха холивудската магистрала, никой не използва много-много страничните улици, ако не живее в квартала.
Беше хубава есенна нощ — доколкото хубава може да бъде при отвратителния климат на Лос Анджелис — почти ясна, но не хладна. Не знам какво е станало с времето в нашия пренаселен град, но не е вече същото, каквото беше, когато дойдох тук.
Минутите до полунощ се нижеха убийствено бавно. Не забелязвах никой да следи някого, нямаше двойка мъже в обикновени костюми, които да търсят нещо в някой от шестте жилищни блока. Бях почти сигурен, че когато дойдат, първо ще опитат в моя блок — ако Ан ги е разпознала, ако изобщо бяха пристигнали и ако имах полза или вреда от онова, което оня дребосък е казал на шефовете си. Съществуваха и сто възможности Ан да е сбъркала, но усещах, че е права. Убийците нямаха причина да са предпазливи, щом не знаеха, че Ики е бил предупреден. Никаква причина освен една. Той бе идвал в кантората ми и го бяха проследили. Но на тайфата с цялата й арогантна мощ май й изглеждаше смешно, че е надушил работата или че е дошъл при мен за помощ. Бях невероятно дребна риба и едва ли щяха да ме забележат.
В полунощ излязох от апартамента си, изминах две преки, като се озъртах за „опашка“, прекосих улицата и се вмъкнах в бърлогата на Ики. Вратата не беше заключена, но нямаше и асансьор. Изкачих се до третия етаж и потърсих апартамента му. Почуках леко. Той отвори вратата с пистолет в ръка. Изглеждаше уплашен.
До вратата имаше два куфара, а до отсрещната стена още един. Приближих се до третия и го вдигнах. Тежеше доста. Отворих го, понеже не беше заключен.
— Няма защо да се безпокоиш — каза той. — Вътре има всичко необходимо за три-четири дни и дрехи, които не се намират в магазин за конфекция.
Вдигнах другия куфар.
— Да измъкнем тоя през задния вход.
— Можем да излезем през уличката.
— Не, през главния вход. Ако ни следят — в което не вярвам — просто сме двама души, които излизат заедно. И още нещо. Дръж си и двете ръце в джобовете на сакото, пистолета — в дясната. Извика ли някой зад теб името ти, бързо се обърни и стреляй. Само убиец би направил така. И аз ще стрелям.
— Страх ме е — обади се той с хрипливия си глас.
— И мен, ако това те утешава. Нямаме обаче друг изход. Бъди нащрек, те ще държат пистолети. Не си прави труда да им задаваш въпроси. Не отговарят с думи. Ако е малкият ми приятел, ще го усмирим и ще го набутаме във входа. Разбра ли?