Той кимна, облизвайки устни. Свалихме куфарите и ги сложихме пред задния вход. Огледах уличката. Нямаше никой, а страничната уличка не беше далече. Влязохме обратно и по коридора стигнахме до главния вход. Излязохме на „Пойнтър стрийт“ с небрежността на съпруга, която купува вратовръзка за рождения ден на съпруга си.
Нищо не помръдваше. Улицата беше пуста. Заобиколихме и се добрахме до наетата кола на Ики. Той я отключи. Върнах се с него за куфарите. Никакво движение. Настанихме куфарите в колата, потеглихме и стигнахме до съседната улица.
Светофар, който не работеше, едно-две спирания на булеварда, началото на магистралата. Дори в полунощ по нея движението е натоварено. Калифорния гъмжи от хора, които отиват някъде, и то все с висока скорост. Не се ли движиш с осемдесет мили в час, всички те изпреварват. Караш ли с такава скорост пък, трябва да следиш в огледалото за полицейски патрули. Тук е най-бясната надпревара.
Ики караше с безопасната скорост от седемдесет мили. Стигнахме до разклонението на шосе 6в и свърнахме по него. Дотук нищо. Останах с него до Помона.
— Тук ще сляза — рекох. — Ще взема автобус, ако има такъв, или кола под наем. Да отидем до автосервиз да попитаме къде е автобусната спирка. Трябва да е близо до магистралата. Карай към търговския квартал.
Той подкара и спряхме по средата между две преки. Ики ми подаде четири банкноти от по хиляда долара.
— Струва ми се, че не съм заслужил толкова. Беше прекалено лесно.
Той се позасмя, топчестото му лице се разкриви от леко кисела гримаса.
— Не бъди глупав. Аз успях. Нямаш представа каква беля щеше да си навлечеш. Пък и неприятностите сега започват. Тайфата има очи и уши навсякъде. Внимавам ли, вероятно нищо няма да не ми се случи. Може обаче и да не съм в безопасност, както си въобразявам. Така или иначе, ти направи каквото исках. Вземи парите. Имам много.
Взех ги и ги прибрах в джоба си. Той ме закара до един денонощен автосервиз и там ни упътиха къде е автобусната спирка.
— В два и двайсет и пет има маршрутен автобус — осведоми ме служителят, втренчен в разписанието. — Ще ви вземат, стига да има място.
Ики ме закара до автобусната спирка. Стиснахме си ръцете и той отпраши към магистралата. Погледнах часовника си, открих един все още отворен магазин за алкохол и купих половинлитрова бутилка уиски. После намерих бар и си поръчах двойно уиски с вода.
Неприятностите ми сега започваха, както бе казал Ики. И излезе напълно прав…
Слязох на холивудската автогара, взех такси и стигнах до кантората си. Помолих шофьора да почака няколко минути. Той прие с удоволствие, защото беше на нощна тарифа. Цветнокожият пазач ме пусна в сградата.
— Работите до късно, мистър Марлоу, но винаги е така, нали?
— Такава ми е работата — отвърнах. — Благодаря, Джаспър.
Качих се в кабинета си, огледах пода за пощата, но не намерих нищо освен продълговата тясна кутийка, специална пратка, с пощенско клеймо от Глендейл. В нея имаше само нов, току-що подострен молив — мафиотският знак на смъртта.
Не ме разтревожи особено. Ако наистина възнамеряват да го направят, не ти пращат такова нещо. Сметнах го за строго предупреждение да зарежа поръчката. Вероятно просто щяха да ми дръпнат един бой. От тяхна гледна точка беше подобаващо наказание. „Зачеркнем ли някого, всеки, опитал да му помогне, да очаква хубав пердах.“ Сигурно това искаха да ми кажат.
Мислех да отида в къщата си на „Юка авеню“, но тя беше твърде усамотена. Или да прескоча до дома на Ан в Бей Сити. Още по-лошо. Усетят ли я истинските мафиоти, не биха се поколебали да я изнасилят и после да я пребият.
Най-добре да се завра в бърлогата на „Пойнтър стрийт“. Несъмнено беше най-безопасното място в момента. Слязох долу и помолих шофьора на чакащото такси да ме закара през три пресечки до така наречения жилищен блок. Качих се, съблякох се и си легнах гол. Нищо не ме смущаваше освен счупена пружина на леглото. Убиваше ми. Лежах до три и половина, обмисляйки положението със съвършения си мозък. Заспах с пистолет под възглавницата — неподходящо място за държане на пистолет, когато възглавницата е тънка и мека като подложка за пишеща машина. Пречеше ми, затова го преместих в дясната си ръка. Практиката ме е научила да го държа така дори когато спя.
Събудих се, а слънцето грееше. Чувствах се като парче развалено месо. Едва се затътрих до банята, облях се със студена вода и се избърсах с така изтъняла хавлиена кърпа, че няма да я забележиш, ако не я държиш здраво. Апартаментът наистина си го биваше. Липсваха само мебели в стил Чипъндейл, за да го причислим към копторите.