— С какво мога да ви услужа? — учудено попита Богарт, когато видя непознатия.
— Мак-Алистър — представи се инспекторът. — Работя за един вестник и ми казаха, че вие сте главният свидетел на онова ужасно убийство, което стана преди три дни.
Клиф смутено махна с ръка.
— Главен свидетел е твърде преувеличено, мистър Алистър — каза той. — Просто бях първият, който се оказа там. Трябва да ви кажа, че беше ужасно. Убиецът й преряза гърлото.
— Казват, че е нямало сексуално насилие — подхвърли Джон Мак-Алистър.
— Отначало всички си мислехме обратното — възрази Богарт. — Все пак тази история е доста неясна.
Мак-Алистър кимна.
— Казват, че жертвата е имала татуировка — някакво цвете на корема. Да не е била хипи?
— Изобщо не видях.
— А видяхте ли убиеца?
— За съжаление само в гръб, и то за една-две секунди — отвърна Богарт. — Огромен гол тип с лъснат череп. Интересно, кой бяга посред нощ в такъв вид. Доколкото знам, тези, които изнасилват, не се събличат, когато… е, разбирате какво искам да кажа.
— И аз нямам понятие — каза инспекторът. — А след това нищо особено ли не стана? — продължи да разпитва той.
Богарт сви рамене и се почеса по врата.
— Какво може да стане?
— Чуваше се, че изчезвали безследно хора. Казват, че полицията се заела с това, но нищо не направила.
Клиф Богарт облиза устни.
— От приказки ми пресъхна устата — хитро се усмихна той. — Може ли да продължим в „Кучето“, наблизо е.
— Добра идея — отвърна инспекторът и си помисли, че две-три хубави глътки ще го направят още по-разговорлив.
След десет минути двамата седяха на масата в ъгъла, удостоени с любопитните погледи на посетителите и собственика. Пред тях бяха поставени две чаши, пълни с уиски. Богарт отпи голяма глътка и очите му се притвориха от удоволствие.
— Работата е там, че тук се случи нещо интересно — разприказва се той. Беше в четвъртък, един ден преди убийството на момичето. Барт, притежателят на хотела, смята, че историята не струва човек да се занимава с това.
— Какво, да не е изчезнал някой?
— Е, не е изключено да е така — продължи Богарт. — При него беше отседнала една лейди. Беше богата, ще знаете. През нощта изчезна от стаята си, но имаше оставени пари за сметката и бележка, че трябвало спешно да замине. Не е ли странно?
— Може би — каза Мак-Алистър. — Коя беше тази жена?
— Нямам понятие. Мога само да кажа, че имаше пари. Това си личеше веднага. И колата й беше скъпа.
— Има хора, на които нощно време им хрумват разни шантави идеи — обади се инспекторът.
— Абе, така е — съгласи се Клиф Богарт. — Но все пак тук нещо не е наред. А когато в петък се появи и куцият Дориан…
— Куцият Дориан? — прекъсна го Мак-Алистър.
— Дориар Мак-Килърн — обясни дърводелецът. — Той има старо имение, Девилз Лодж, и цял куп дългове, както казват. Всеки петък идва в селото и влиза в банката, а след това закуцуква обратно към развалините си. Никой не е наясно какво прави там.
— Има ли нещо общо между жената, която си е заминала, и Дориан? — попита инспекторът.
Богарт отпи още една глътка и поклати галава.
— Не виждам нищо общо — отговори той. — Но това не ми харесва.
— А що за човек е този Мак-Килърн? И защо го свързвате с изчезналата?
Богарт така и можа да даде смислен отговор, но детективът се обезпокои.
— Впрочем, спомних си номера на колата й — изведнъж каза дърводелецът. Извади намачкан лист от джоба си и го подаде на инспектора. — Може би ще ви послужи. Мак-Алистър разгледа цифрите и знаците. Веднага разбра, че колата е регистрирана скоро — едва тази година.
— Били ли сте някога в Девилз Лодж, мистър Богарт?
Дърводелецът кимна.
— Преди три години ходих до там и разрових един гроб. — Богарт се наведе напред. — На никого не съм казвал това, за да не ми се смеят, но чух странни звуци и пеене. Идваха сякаш изпод земята.
— Да не сте чули някое радио? — попита инспекторът.
— И това е възможно, защо не — съгласи се Богарт, но все едно, Девилз лодж е тайнствено място. Веднъж видях камионетка — като тази на банката, дето возят парите в нея. Бронирана, с двама охранители. Беше на пътя в Девилз Лодж. Какво прави там такава кола, питам ви?
— Може би Мак-Килърн търгува с ценности — предположи инспекторът.
— Да, ценности, които той и неговите приятелчета вземат от жертвите си — изръмжа Богарт.
— Имате ли доказателства?
— За съжаление нямам — Клиф Богарт пресуши чашата си.
Инспекторът поприказва още малко с дърводелеца и се прибра в стаята си, но не легна. Той се настани до прозореца, и вторачен в тъмнината, анализира целия разговор. Разбираше, че много от нещата, които сподели с него Богарт, се обикновени клюки. Но някои от твърденията му трябваше да се проверят. Малко след като изпуши последната цигара от кутията, той взе решение. Щеше да си тръгне още призори, за да подходи към тази история от другата й страна. Не беше необходимо да предизвиква ненужни подозрения в Кретл.