— Прав сте, сър — отбеляза сержантът. — Но позволете ми да кажа, че това дело няма нищо общо с нашия отдел.
— Имате право, сержант — сухо отвърна инспекторът. — Веднага щом стане ясно, че Глория Стенфорд е жертва на обикновено престъпление, ще предадем нещата в ръцете на колегите от съответния отдел. Но докато не се уверя, че зад всичко това не стои гуру от Джаднипур, ще продължаваме да работим.
— Слушам, сър — каза Ашли.
— Сержант Габи О’Конърс върна ли се от Портмунд? — попита Мак-Алистър.
— Преди час.
— Искам да говоря с него — каза шефът на отдела за привидения и се приготви за дълъг разговор с момичето, което се казваше сержант О’Конър.
Глория Стенфорд спеше неспокойно. Беше преметнала кожата, на която лежеше, върху тялото си — не можеше да свикне със студа в пещерата. Отвреме навреме се събуждаше и с ужас си мислеше за това, което я чакаше. Нима Молох и безмилостните му слуги бяха в състояние да заличат съзнанието й? Всичко в нея въставаше срещу това. Спомни си за певицата Карла Престон. Момичето беше имало намерение да я предупреди за нещо, но на входа се бе появила фигурата на единия от бръснатите. Чу отвън страшния удар на гонга и с ужас се извърна, затваряйки очи.
„Какво може да значи това?“ — помисли си уплашено. Надигна се от кожата, обзета от ужас, и погледна към голямата пещера, която се осветяваше от множество факли. По пода пълзяха голи тела, които заставаха на колене пред трона и жълтия камък.
Кона, която се бе опитала да й представи света на гуру в най-хубави краски, се показа на входа.
— Ела с мен, Сафи — обърна се тя към Глория с новото й име. — Сега ще се появи нашия бог, за да види своите робини.
Глория си спомни думите на Карла. Трябваше бързо да се приобщи, за да не буди подозрение. Когато се вдигна и тръгна след Кона, цялото тяло я болеше. Видя разсъблечени девойки, които със сведени глави се бяха наредили в полукръг пред трона — застанали на колене, те мълвяха неразбираеми думи на някакъв непознат език. Кона въведе Глория в полукръга и й даде знак, че също трябва да коленичи.
Разнесе се втори, по-приглушен удар на гонга, който накара Глория да изтръпне. Почувства, че Кона я хвана за ръка. Пръстите й трепереха. Виждаше се, че Кона е предана изцяло на Молох — и с тялото, и с душата си. В този момент девойките подхванаха монотонна мелодия.
Глория усети как се вледенява. Четирима слуги с бръснати глави внесоха златна носилка, на която седеше Молох. Те се заизкачваха по стъпалата нагоре към трона.
Глория искаше да отклони погледа си от Молох, но не можеше. От тлъстата фигура се излъчваше огромна хипнотична сила. В нея се надигна чувство на отвращение и ужас, което й беше трудно да потиска. Дишаше тежко и с окаменяло лице наблюдаваше как четиримата мускулести мъже издигаха Молох към трона. „Нима няма крака и не може да се изкачи сам?“ — мислеше си тя. Прозвуча третият удар на гонга. Ехото му закънтя из огромната пещера.
Четиримата слуги се привиха и заеха своето място до гуру, който вече седеше на трона. Погледът му се насочи към коленичилите девойки. „Нима това е живо същество?“ — питаше се Глория. — „Тече ли кръв в него, има ли сърце?“ Гуру затвори очи.
— Сега той чете мислите ни — прошепна Кона. — Вижда в душите ни и проверява истинска ли е любовта ни към него.
— „Глупави измишльотини — помисли си Глория — или наистина тлъстият Молох е проявление на дух, който се материализира пред очите ни?“
Песента секна. В пещерата се възцари тишина. Миризмата на димящите ароматни пръчки и пречеше да мисли. Глория Стенфорд се бореше с тишината. Потръпна, когато Молох заговори.
— Приветствам идването на новата вярваща сред нас — чу тя глас на евнух. — Давам ти името Сафи, което значи щедра.
Младата англичанка гледаше дебелия Молох с широко отворени очи. Беше уверена, че той говори, без да разтваря устните си.
— Поклони се на нашия гуру — прошепна Кона. — Моли го да те просвети и отведе в рая на вечното щастие.
Цялото същество на Глория се бунтуваше срещу това.
— Няма да се кланям на същество, което няма нищо общо с моя свят — чуваше собствените си думи и сама не разбираше как се осмелява. — Аз се казвам Глория Стенфорд и…
Забеляза предупредителния и умоляващ поглед на Карла Престон, която бе коленичила наблизо. Но вече беше късно.
— Ти, Сафи си недостойна — дочу тя. — Осмеляваш се да възразяваш на бога на щастието!
— Никого не съм молила да ме доведе тук — каза Глория. — Бях похитена.