— Кой е? — наведе се напред Глория.
— Мис Стенфорд? — отвън се чу тих и отчетлив глас.
— Да? — тя не скриваше изненадата си.
— Имаме предложение, мис Стенфорд — каза неизвестният.
Глория знаеше, че има ексцентрични типове, но не проумяваше как този се е промъкнал в хотела и е намерил точно стаята, която му трябва. Трябваше да е невидим, за да направи това!
— Не знаете ли колко е часът? — попита тя. — Елате утре, по време на закуската.
— Трябва да ви съобщя нещо важно, мис Стенфорд — прекъсна я неизвестният и добави прочувствено: — Отворете вратата! Ще ме разберете, когато ви обясня.
Глория се поколеба, но после стана от леглото, наметна халата си и се запъти към вратата.
Поиска да запали лампата. После размисли и съобрази, че някой отвън може да види светлината и да изтълкува неправилно това.
Когато очите й привикнаха с тъмното, успя да различи силуета на слаб мъж с големи мустаци.
— Ще ми разрешите ли да вляза? — попита умоляващо нощният гост. — Много съжалявам, но нямах друга възможност.
Глория го пусна в стаята.
— Искам да ви успокоя, че всичко е напълно почтено — разсея той подозренията й. Сегашното ми положение не ми позволява да действам открито. Твърде известен съм по тези места, за да бъда компрометиран.
— Значи никой не трябва да разбере, че продавате картини от личната си колекция — заключи мис Станфорд.
— Вие сте умна, мис — кимна непознатият. — Да, искам да се разделя с част от картините си. Уверявам ви, че ми е много трудно, но нямам избор.
— Картините у дома ви ли са?
— Да, в имението ми, на четири мили от тук. Необичайното ми посещение е свързано и с една необичайна молба.
В този момент Глория взе решение.
— Съгласна съм да дойда още тази нощ, за да видя картините и да избера — съгласи се тя. Надявам се, че можете да ми покажете оценките на експертите, който доказват, че колекцията ви е оригинална.
— Ще останете доволна, мис Стенфорд — успокои я непознатият.
— Но вие още не сте се представили, мистър…? — каза младата милионерка.
— Мак-Килърн — бързо отвърна той. — Извинете, но помолих Гибс да не разкрива името ми. Обещайте ми, че никъде няма да го споменавате.
— Давам ви думата си, мистър Мак-Килърн. Моля да ме изчакате навън, докато се облека.
Мак-Килърн изчезна.
Десет минути по-късно Глория беше готова. Тя беше практична жена. Приготви куфара си, остави пари на масичката и написа на рекламната листовка, че е й се налага незабавно да замине. Никой в къщите отсреща не забеляза как тя напусна хотела през задния двор и тръгна към мястото, където бе оставила колата си. От тъмнината безшумно изникна Мак-Килърн.
— Дойдох пеша — обясни той, отваряйки вратата на автомобила й. Глория не каза нищо и седна зад волана. Двигателят тихо изръмжа. Тя запали фаровете едва когато излязоха от градчето. Мак-Килърн показваше на Глория пътя, който криволичеше по хълмистата местност. Тясното шосе минаваше през клисура, чиито отвесни склонове бяха покрити с папрат и мъх. После заобиколиха хълма и навлязоха в ухаеща равнина. На фона на нощното небе отчетливо се откроиха очертанията на внушителна постройка.
— Балморал Кастл? — попита тя мълчащият мъж.
— Девилз Лодж — отвърна Мак-Килърн. — Моето имение. Балморал е на четири мили северно оттук.
— Девилз Лодж? — промърмори Глория Стенфорд. — „Домът на дявола?“ Впечатляващо име!
Мак-Килърн сви рамене.
— Един от дедите ми е кръстил замъка така — обясни той.
Наближаваха бързо Девилз Лодж. Той представляваше непристъпно съоръжение, което имаше дебели стени, правоъгълни прозорци с оловни обкови, масивни врати и безкрайно дълги комини, стърчащи над покрития с шифер покрив. В източната част на имението беше построена църква, чийто кръст се издигаше високо в небето.
Смръщила чело, Глория наблюдаваше мощното съоръжение, което я бе впечатлило неимоверно. Почувства, че там, в тъмното, зад дебелите стени се крие опасност. Момичето продължи да кара по пътя, обрасъл от двете страни с бодливи храсти, и пое нагоре по наклона, водещ към имението. Два от прозорците на първия етаж светеха. Входната врата се отвори и Глория видя широкоплещест мъж в ливрея, който се взираше напрегнато в приближаващия автомобил.
— Това е Джордж, моят секретар и управител — обясни Мак-Килърн, когато Глория спря до вратата.
Джордж се приближи към нея с приветливо изражение, поздрави вежливо гостенката и й помогна да слезе от колата.
Младата изкуствоведка мислеше за бизнеса си. Разбира се, срещата с Мак-Килърн се бе състояла при странни обстоятелства. Но близостта на замъка Балморал, който беше лятна резиденция на английския кралски двор, сякаш беше гаранция за безопасност и за това, че всичко ще бъде извършено в рамките на закона.