Внезапно в нея се появи чувството, че тези очи са живи и излъчват хипнотична сила, която я завладява. С усилие отклони погледа си от тях, не искаше да ги вижда никога повече, но те я преследваха и не я оставяха на мира.
— Добре ли сте, мис Стенфорд? — чу някъде отдалече гласа на Мак-Килърн.
Не звучаха ли думите му като заповед да сведе очи от това ужасно платно? Глория бавно се обърна. Шотландецът стоеше до масата и държеше в ръка акта за продажбата.
— Изглежда няма да е лошо, ако подремна час-два — тя се засмя смутено и се запъти към масата, като влачеше краката си.
Хвърли поглед към документа, който й връчи Мак-Килърн, и го подписа. После попълни чек и го даде на шотландеца.
Но сега й се стори, че избраните от нея картини продължават да висят по местата си.
— Бих искала да попитам… — раздразнено повиши тон.
Мак-Килърн сякаш се провали вдън земята. Вместо него в очертанията на вратата се появи фигурата на управителя.
— Не се вълнувайте, мис — изсъска той. Приятелските нотки в гласа му се бяха превърнали в ледени, — картините ще останат там, където са били!
— Но сега това е моя собственост! — възрази тя. — Мистър Мак-Килърн има чек за картините, които…
От гърлото на Джордж се разнесе зловещ смях.
— Ние вече не искаме това — гордо каза той.
— Ще анулирам чека и полицията ще се занимае с вас…
— Твърде късно, скъпа — усмихна се той и върху лицето му ясно се изписа злорадство.
Управителят натисна изключвателя и вратата зад него се затвори. В очите му Глория видя това, което бе почувствала от самото начало — нещо, което не е наред. Ако се беше вслушала в гласа на разума и не се бе втурнала посред нощ към този Мак-Килърн…
Разбра, че я бяха изиграли двама мошеници, чиято цел е да изпразнят портмонето й с осемстотин хиляди фунта стерлинги. И двамата изглеждаха съвсем уверени, че са в състояние да облекчат сметките й с тази сума и да изчезнат завинаги. Само че как се бяха сдобили с колекцията? Може би картините бяха крадени. Тъй като такива продажби никога не се извършваха съвсем легално, те бяха получили възможност да натрупат състояние без риск. Внезапно светлината угасна. В пълен мрак стигна до масата, и треперейки, легна върху нея.
Сепна се от проблясъка на тънък лъч светлина, който прониза мрака. Обхвана я ужас, когато осъзна, че той идва от картината на гуру от Джаднипур. Отново се вкамени пред погледа на черните очи на тлъстия Молох. Вече не се съмняваше, че очите бяха живи. Ръцете с тлъстите, космати пръсти вече не бяха отпуснати върху корема. Белите сбръчкани длани се вдигаха нагоре. Ръката се протегна към момичето.
Това, което виждаше Глория, вече не беше изображение, а действителност. Картината стана огромна и гуру достигна човешкия ръст.
„В каква стая на ужаса попаднах?“ — помисли си Глория. Дишането й се усили. Искаше й се да избяга от погледа на този тлъст тип, чиято кожа лъщеше от пот. Но не беше в състояние да мръдне на милиметър.
Може би я бяха превърнали в каменна колона или в скулптура? Не, тя беше жива и чувстваше как бие сърцето й; усещаше болезнени бодежи, които ту се усилваха, ту отслабваха. Изведнъж в съзнанието й прозвуча глас:
— Благодаря ти за чистосърдечното пожертвувание, което направи в името на империята, в името на вечното щастие, дъще на греха.
Пленницата се ослушваше. Тлъстите устни на гуру се мърдаха. Пожертвувание, помисли си тя. Бяха я ограбали с осемстотин хиляди…
Гуру, който приличаша на Молох, сякаш прочете мислите й.
— Вече имаш божествен принос към света на щастието — бавно продължи същият глас. — Никой не те е ограбил, но ти не разбираш това. Бъди благодарна на случая, който ти даде възможност да ми служиш като жрица и да вкусваш от живота в рая на вечното блаженство.
Глория Стенфорд слушаше внимателно всяка дума. Внезапно почувства сладникъв аромат, който замъгли разсъдъка й и пречупи волята й.
Гуру не я изпускаше от погледа си.
— Скоро ти ще дойдеш в този свят на вечното щастие — завърши той, — затвори очи и се приготви към решителната крачка.
Изчезна и последното й съпротивление. Глория затвори очи и не видя, че Молох вече го няма, а светлината в стаята угасва.
Изведнъж й стана леко. Почувства се свободна. Вече не усещаше земята под краката си, имаше желание да полети. Тръпчивият задушлив мирис на азиатски опиум я обгръщаше, издигаше я високо нагоре и тя поиска да се понесе към безкрая. Картинната галерия остана далече зад нея. Заля я призрачна светлина. Ставаше все по-светло и по-светло. Проблясваха червени, жълти и сини сияния, които я обгръщаха и се отдалечаваха. Съпроводена от симфонията на цветовете, тя стигна до една пещера, която приличаше на зала. Между цветните петна се мяркаха загадъчни фигури.