Внезапно пред нея се появи гуру. Подобно на бог бе седнал в златен трон. Погледът на черните му очи бе отправен към група стройни девойки, които изпълняваха пред него странен танц.
Глория Стенфорд премина в този свят без усилия и без да се съпротивлява, но дълбоко в съзнанието си тя разбираше, че връщане оттук няма. Извика отчаяно и загуби съзнание.
Само като го видеха отдалеч, го заобикаляха. Непроницаемото лице, кокалестата фигура, тънките крака, които стърчаха изпод шотландската пола като тояжки, накуцващата походка, ритмичното поклащане на тояжките, завършващи с топка във вид на котешка глава — всичко това хвърляше в ужас жителите на Кретл.
Дориан Мак-Килърн, шеф на клана Мак-Килърн, владетел на обширни територии земя, на овчи стада и на заводи за производство на уиски, идваше един път в седмицата в долината на река Ги, за да посети банката. Какво правеше там, с какви светкавични финансови операции се занимаваше, знаеха само двама от банковите служители, но те пазеха мълчание.
Според слуховете в градчето, парите, привеждани към сметките на Мак-Килърн, бяха спечелени от продажбата на картини и други художествени ценности, принадлежащи на изчезнали жертви. А от доста време всеки, който бе имал работа с Мак-Килърн, изчезваше безследно. За жителите на Кретл това не представляваше тайна и беше повод да градят най-смели предположения — въпреки че, естестено, никой нямаше никакви доказателства за вината на куция Дориан. Полицията в графството Абердин също беше в течение на тези събития и веднъж дори навести Мак-Килърн в имението му.
Приблизително от четири столетия резиденцията на фамилията Мак-Килърн се намираше в Девилз Лодж, издигната като каменен исполин върху хълма Лохнейгър. Визитата на полицейските служители в нея се оказа безрезултатна. При огледа на имението също не бе намерено нищо. Тръгнаха слухове, че куцият Дориан е подкупил полицаите с тлъста сума. С това историята приключи, ако не се брояха заявленията на собственика и управителя на местния хотел, които съобщиха за изчезването на едно момиче, отседнало при тях. Но тъй като то бе оставило пари, за да плати нощувката си, скоро всички забравиха за него.
Както всеки петък, така и в този мрачен ден Мак-Килърн се запъти към Кретл. Вървеше по осеяния с дупки селски път, чиято каменна настилка белееше в тъмнината. Без да обръща внимание на недружелюбните любопитни погледи, тридесет и пет годишният мъж приближи до вратата на банката. Никой не разбра какво стана по-нататък зад стъклената й врата.
Десет минути по-късно, Мак-Килърн излезе оттам, сякаш нищо не е било. Отмина с презрение отправените към него погледи и бавно тръгна обратно.
Фигурата му изчезна от погледите, но почукването на неговите тояжки се чуваше още дълго в тишината. Едва когато шумът от стъпките му съвсем заглъхна, хората се върнаха към обичайните си занимания.
Собственикът на „Скокливото куче“ стоеше пред вратата на своя хотел заедно със съседа си Клиф Богарт. Той дълго гледа след отдалечаващия се Дориан.
— Неприятен тип — мрачно констатира Богарт. — Всеки път, когато го видя, по гърба ми минават ледени тръпки. Дай по-добре да пийнем по едно, Барт, и да забравим за него.
Собственикът на хотела, Барт Оруел — човек с внушително закръглен корем, кимна в знак на съгласие и се почеса по плешивото теме.
— Интересно, какво ли е правил днес в банката? — продума той. — Дали не е намерил някоя поредна жертва?
— Откъде да знам? — Клиф Богарт сви рамене и мълчаливо тръгна след Барт към бара.
Без да продума, Оруел напълни до горе две чаши и подаде едната на съседа си. Докато пиеха, разговаряха за последното посещение на Мак-Килърн в Кретл.
— Какво стана с онова весело момиче, което отседна при теб вчера? — попита Клиф след известно време.
Собственикът облиза устни.
— Замина — отвърна той, след като помълча малко. — Посред нощ.
— Как така? — възкликна в недоумение Богарт. — Без да плати? Значи мошеничество на дребно.
— Не, плати си — възрази Барт Оруел и разказа за бележката, която бе открил.
— Не намираш ли, че има нещо странно в това? — учуди се Богарт.
— Защо? Понякога на гостите им идват щури идеи в главите.
Дърводелецът на Кретл, Клиф Богарт, разсеяно се почеса по главата.