— Странно е и толкова — отвърна той и отпи глътка от чашата си.
— Прекалено много четеш „Дейли Мироу“ — усмихна се Оруел.
— А като четеш всеки ден „Сан Патрик“, оставаш без грам фантазия — парира го дърводелецът. Тази лейди беше много елегантна и изглеждаше богата.
— Да — проточи глас Оруел.
— Количката й беше много шик, а? — продължаваше Богарт.
— Ъ-хъ — кимна собственикът на хотела. — А камъкът на пръстена й беше най-малко двукаратов. Имаше копринено бельо и кожени панталонки. Е, имаш ли още въпроси?
— Естествено — измърмори Богарт. — Още един въпрос, Барт. Какво е търсела тази лейди по нашия край? Доколкото знам, при теб са отсядали всякакви, веднъж даже и един свещеник. Но, извини ме, хотелът ти е твърде долнопробен за хора от висшето общество.
— Е, и? Какво от това? — попита обиден собственикът. При мен на всички им е добре. Могат да правят каквото искат.
— Помисли добре, Барт — настояваше дърводелецът. — В твоите стаи няма телефони, а пощаджията не разнася писма през нощта. Как тогава тази лейди е решила, че трябва да замине, и то веднага?
— Това не е моя работа — измънка Оруел и замислено се вторачи в чашата си. — За жените е присъщо да променят бързо плановете си. Може да е бързала за някъде.
— Все пак ми се струва, че нещата съвсем не стоят така — възрази Богарт. — Момичето имаше съвсем определена цел, още когато пристигна. Не обърна ли внимание, че непрекъснато гледаше към часовника си, сякаш чакаше някого? Възможно е, човекът, когото е очаквала, да е пристигнал през нощта.
Барт Оруел обаче оставаше на собственото си мнение.
— Откъде ти хрумват такива? — пренебрежително попита той.
— Мина ми през ума, че парите, които куцият Дориан днес е внесъл в банката, са получени от сделка с това момиче.
Собственикът неодобрително погледна съседа си.
— Това са измислици — измънка той.
— Не е ли възможно куцият Дориан да я е подмамил в бърлогата си, за да си свърши работата? — натегна обстановката Клиф. — В крайна сметка всеки от нас знае, че Мак-Килърн е потънал до гуша в дългове.
— Ха, в дългове! — викна собственикът. — Може би ще кажеш, че банката всяка седмица му отпуска нов кредит?
Клиф Богарт хитро се усмихна.
— Не, разбира се, точно обратното — отвърна той. — Не се и съмнявам, че куцият Дориан и този път ще излезе сух от водата.
— Според мен момичето също не е стока. Знам, че Дориан е ужасен тип, но не бързам да правя изводи, още повече, че полицията си гледа работата.
Дърводелецът не мислеше така. Преди три години се бе ровил в гробището на Девилз Лодж след смъртта на тогавашния градинар. Беше отишъл по тъмно, но въпреки всичко не се съмняваше, че е видял някакви странни фигури и е дочул особена песен, долитаща изпод земята. Не разказваше за това на никого, защото щяха да го вземат на подбив.
Вече се смрачаваше и хората заприиждаха към „Скокливото куче“. Разговорът премина на друга тема. Фермерите разгорещено обсъждаха новите цени на реколтата.
Малко преди да затворят заведението, се разнесе ужасяващ писък.
Мъжете млъкнаха, недоумяващи, и с любопитство се втурнаха към отворения прозорец.
— Сигурно ни се е стори… — предположи един от тях, но бе прекъснат по средата от нов, още по-страшен вик. Сякаш колеха някого.
— Проклятие, какво е това! — скочи Клиф и начаса изхвърча на улицата.
Девойката тихо лежеше в една от многобройните пещери. Цялата трепереше, конвулсивно свила юмруци и притиснала колене към голото си тяло. Беше хладно, но не студът растърсваше крехката фигура на девойката. Пред очите й изплува Яна. Непрекъснато й се струваше, че кръвта все още блика от вените на убитата.
Гуру и слугите му бяха направили така, че Яна да попадне под тяхното влияние, и можеха да я управляват както искат. Сега, след като умря, всички мислеха, че се намира във вечния рай.
Какво издевателство. Яна вече беше мъртва и неподвластна на Молох, който всячески се представяше за бог. Тя заслужаваше съчувствие, но не бе единствената, която слушаше гуру. Много други момичета бяха готови да се принесат в жертва, за да я последват.
Девойката бавно се надигна и изправи глава. Пред нея се разкри празната пещера. Гуру беше напуснал трона си и се бе оттеглил със своите послушници.
В пещерата беше тихо. Само от страничните зали се носеше особен шум. Не можеше да разбере от какво е предизвикан. Девойката долови странна музика и почувства слабата миризма на опиум. Още една жертва, реши тя.
Спомни си как я бяха домъкнали тук. Отново всичко се повтаряше. Само че сюжетът на сегашното похищение се различаваше от нейното. Обречената бе подложена на телепатично въздействие и в резултат на това щеше да се окаже в същото това ужасно подземие.