— Искаш ли бисквитка?
Не бях гладен, но нашите винаги са ме учили да не отказвам подаръци. Взех си бисквитка.
— Вземи си две — предложи г-жа Грейс, така че си взех и втора. Тя също изхруска една бисквита и след това си дръпна от цигарата и блъвна дим през ноздрите си. Каза: — Баща ти е нашият млекар, та смятам, че сигурно сме в списъка. Шест кварти мляко, две мътеници, две шоколадови и три пинти сметана.
Проверих в списъка. Ето го името й — Грейс Стафърд — и поръчката точно както ми я издиктува. Казах на г-жа Грейс, че ей-сега ще й приготвя покупките.
— На колко си години? — поинтересува се тя, докато работех. — Дванайсет?
— Не, ’спожо. Ще ги навърша през юли.
— Аз имам син — г-жа Грейс тръсна пепелта от цигарата си. Сдъвка още една бисквита. — Стана на двайсет през декември. Живее в Сан Антонио. Знаеш ли къде е това?
— Да, ’спожо. Тексас. Където е и Аламо.
— Точно така. Стана на двайсет, което значи, че аз съм на трийсет и осем. Какво съм дърто изкопаемо, а?
„Това е въпрос капан!“, казах си и реших да отговоря:
— Не, ’спожо!
— Я се виж какъв си малък дипломат! — тя се усмихна отново и този път усмивката стигна до очите й. — Вземи си още една бисквитка! — Г-жа Грейс ми остави кутията и отиде до външната си врата, за да се провикне навътре в къщата: — Лейни! Лейни, вдигни си задника и ела навън!
Баща ми излезе пръв. На острата светлина на утрото изглеждаше стар, а под очите му имаше тъмни кръгове.
— Обадих се в офиса на шерифа — каза ми, докато сядаше на мократа си седалката и пъхаше крака в обувките си. — Някой ще ни пресрещне там, където потъна колата.
— Кой, по дяволите, е бил в нея? — поинтересува се г-жа Грейс.
— Нямам идея. Лицето му беше… — татко бързо погледна към мен, после върна поглед към жената. — Беше много лошо пребит.
— Сигурно е бил пиян. Нафиркал се е с домашарка, чини ми се!
— Надали — татко не беше споменал по телефона нищо за това, че шофьорът на другата кола е бил гол, удушен със струна от пиано и закачен с белезници за волана. Тази информация беше предназначена за шерифа, не за ушите на г-жа Грейс или някой друг. — Да сте срещали мъж с татуировка на лявото рамо? Приличаше на череп с крилца, растящи от главата?
— Виждала съм повече татуировки, отколкото има в целия флот… — отвърна г-жа Грейс, — но не си спомням нищо подобно да се въди наоколо. Защо? Онзи по без риза ли е бил или какво?
— Аха, така беше. Имаше такова черепче с крила, татуирано приблизително тук — татко докосна лявото си рамо. Потрепери отново и потри длани една в друга. — Никога няма да успеят да извадят колата. Никога. Саксън Лейк е триста фута дълбоко като едното нищо!
Звъннаха вятърните чанове. Погледнах към вратата, притиснал в обятията си щайгата с квартите мляко.
От къщата се изтърколи момиче с подути от съня очи. Носеше дълъг едноцветен халат за баня и краката й бяха боси. Косата й имаше цвета на царевичина и висеше около раменете й, а когато се приближи до млекарския камион, момичето примигна срещу светлината и каза:
— Леле, как съм преебана!
Имах чувството, че ще се препъна както си стоя на едно място, понеже никога през живота си не бях чувал женка да използва толкова мръсна дума. О, знаех какво значи думата, разбира се, но ей тъй да бъде изтърсена от подобна красива устичка — това ме шокира до дън душа.
— Да знаеш, че там отзад стои млад господин, Лейни! — каза г-жа Грейс с тон, способен да накъдри и железен гвоздей. — Следи си езика, моля те!
Лейни ме погледна и студените й очи ме накараха да си спомня онзи път, когато бях пъхнал вилица в електрически контакт. Очите на момичето бяха шоколадово-кафяви, а на устните й сякаш цъфтеше полуусмивка полупрезрителна гримаса. Изражението й изглеждаше едновременно кораво и предпазливо, сякаш й беше свършил запасът доверие. Във вдлъбнатинката на гърлото й имаше малък червен белег. Попита:
— Кое е хлапето?
— Синът на господин Макенсън. Покажи малко култура, ясно?
Преглътнах с усилие и отклоних очи от тези на Лейни. Халатът й започваше да се разтваря. Озари ме предположение какви трябва да са момичетата, които използват мръсни думи, и що за място ще да е това. Бях чул и от Джони Уилсън, и от Бен Сиърс, че някъде в околностите на Зефир има къща, пълна с курви. Това беше общоизвестно в началното училище. Когато кажеш на някого „да го смучеш на курвата“, значи си застанал на ръба на насилието. Винаги си бях представял обаче, че курвенският бардак е вид имение с надвиснали върби и на верандата черни слуги сервират на клиентите ментов джулеп. Оказваше се обаче, че бардакът не се отличава много от потрошена каравана. И въпреки всичко ей я на, право пред мен, девойката с царевичната коса и мръсната уста, която си вадеше хляба с удоволствията на плътта. Усетих по гърба ми да маршируват мравки и няма и да опитвам да ви разказвам какви сцени се въртяха в главата ми като бавен, опасен ураган.