— Взимай млякото и другите работи и ги занеси в кухнята! — нареди г-жа Грейс на Лейни.
Презрителната гримаса надмогна на усмивката и кафявите очи потъмняха до черно.
— Да н’съм дежурна по кухня! Сега е седмицата на Дона Ан!
— Сега е седмицата на когото кажа аз, коконо, и знаеш много добре защо би трябвало да те пратя в кухнята за цял месец, нали? А сега се хващай за каквото съм ти казала и си затваряй умната устичка!
Лейни сбра устни в обидено, обиграно нацупване. Но тази фалшива гримаса не се отрази в очите й — в сърцевината им гореше студен гняв. Тя взе касетката от мен и докато стоеше с гръб към баща ми и г-жа Грейс, изплези мокрото си розово езиче право в лицето ми и го нави като фунийка. След това прибра отново език в устата си, обърна ми гръб и ни зачеркна всички с такова врътване на задните части, че все едно ни беше поразила с меч. С люлееща походка се отправи към къщата и чак когато Лейни бе изчезнала вътре, г-жа Грейс изсумтя и каза:
— Груба е като чеп!
— Не са ли всичките? — попита татко.
Г-жа Грейс издуха кръгче дим и отвърна:
— Така си е, но тя дори не се преструва, че има някаква култура! — погледът й се спря върху мен. — Кори, защо не задържиш бисквитиерата? Става ли?
Погледнах към татко. Той сви рамене.
— Добре, госпожо — казах.
— Хубаво. Беше истинско удоволствие да се запознаем! — г-жа Грейс отново насочи вниманието си към татко и цигарата в ъгълчето на устата си. — Непременно да ме осветляваш как вървят нещата!
— Непременно и благодаря, че позволи да използвам телефона! — той се настани отново зад волана. — Ще прибера касетката при следващото минаване.
— И да внимаваш! — добави г-жа Грейс, след което се прибра в боядисания в бяло курвенски бардак, а татко запали двигателя и спусна ръчната спирачка.
Върнахме се обратно до мястото, където беше потънала колата. На утринната светлина по Саксън Лейк се гонеха синьо и пурпурно. Татко вкара камиона по един черен път; по него, както и двамата осъзнахме, беше дошла колата. След това поседяхме и почакахме да се появи шерифът, докато слънчевите лъчи се усилваха и небето се превръщаше в син лазур.
Докато седях в очакване, мислите ми се рояха: една част от съзнанието ми умуваше за колата и за силуета, който бях видял, а другата част се чудеше откъде татко познава г-жа Грейс и бардака така добре. Но баща ми общуваше с всичките си клиенти; на масата на вечеря ги обсъждаше с мама. Не си спомням обаче да е споменавал за г-жа Грейс и за бардака й. Е, това не беше и подходяща тема за вечеря, нали така? Пък и бездруго нашите не биха говорили за подобни неща в мое присъствие, въпреки че всичките ми приятели и всички деца в училище от четвърти клас нагоре знаеха, че някъде в околностите на Зефир има цяла къща, пълна с лоши момичета.
Бях я видял лично. Бях видял с очите си истинско лошо момиче. Бях зърнал навития й език и как се върти задничето й в гънките на халата.
Това, предположих, щеше да ме направи голямата знаменитост.
— Кори? — каза баща ми тихичко. — Знаеш ли точно какъв бизнес върти г-жа Грейс в тази къща?
— Ами… — дори и учениче в предучилищната би се сетило. — Да, сър.
— Всеки друг ден бих им оставил поръчката на верандата — татко се взираше в езерото, сякаш все още виждаше колата да се люлее полека надолу към дълбините с все закачения с белезници труп на волана си. — Г-жа Грейс ми е в маршрута с клиентите от две години насам. Всеки понеделник и четвъртък, точна като часовник. В случай че си си го помислил, майка ти знае, че идвам редовно насам.
Не казах нищо, но ми олекна на душата.
— Не искам да споменаваш на никого за г-жа Грейс и нейната къща — продължи баща ми, — искам да забравиш, че сме ходили там и всичко, което си видял и чул. Ще можеш ли?
— Защо?
Не можех да не попитам.
— Понеже г-жа Грейс може да е много по-различна от теб и от мен, или от майка ти, може и да е корава и зла и работата, с която се занимава, да не е по вкуса на някой свещеник, но тя е добра жена. Просто не искам да разбутвам гнездото на стършелите. Колкото по-малко се говори за г-жа Грейс и онази къща, толкова по-добре. Разбираш ли?