— Така ми се струва.
— Добре! — той размърда пръсти върху волана. Темата беше приключена.
Удържах на дадената дума. Вярно, превръщането ми в знаменитост даде фира, но какво да се прави.
Канех се да отворя уста и да спомена на татко за силуета, който бях видял в гората, когато зад завоя се появи и полека спря зад млекарския камион черно-бял „Форд“ със синя лампа отгоре и с емблемата на Зефир на шофьорската врата. От колата излезе шериф Еймъри, чието име беше Джей Ти — съкратено от Джуниър Талмадж, — и татко излезе да го посрещне.
Шериф Еймъри беше слаб, висок мъж с дълга челюст и всеки път ми напомняше за една илюстрация: Икабод Крейн, опитващ се да надбяга Конника без глава. Той имаше големи длани и стъпала и чифт уши, които биха засрамили и слончето Дъмбо. Ако носът му беше с една идея по-голям, щеше да се получи страхотен ветропоказател. Еймъри носеше шерифската си звезда забодена отпред на шапката, под която беше почти плешив, с изключение на ореол тъмнокафява коса. Бутна шапката високо по лъсналото си чело, докато двамата с татко говореха на брега на езерото, а аз гледах как жестикулира баща ми, докато показваше на шерифа откъде се е появила колата и къде е потънала. След това и двамата се обърнаха към повърхността на езерото. Знаех за какво си мислят.
Онази кола все едно беше потънала до центъра на земята. Дори водните костенурки, които живееха по брега на езерото, не можеха да доплуват толкова надълбоко, че отново да видят колата. Който и да е бил шофьорът, в момента той седеше самичък в тъмното и скърцаше с тинята между зъбите си.
— С белезници… — каза с тих глас шерифът Еймъри. Той имаше дебели тъмни вежди, надвиснали над дълбоко поставените очи с цвят на въглени и с оттенък на кожата, който подсказваше, че си има пристрастия към нощта. — Сигурен ли си в това, Том? И за струната също?
— Сигурен съм. Който и да е удушил горкия човек, свършил е страхотна работа. Само дето не му е отрязал главата.
— С белезници… — повтори отново шерифът. — Сигурно е, за да не изплува случайно… — той почука долната си устна с показалец. Накрая каза: — Е, чини ми се, че сме стиснали убийството за гушата, нали така?
— Ако не е така, значи не знам какво е убийство.
Докато те си говореха, аз излязох от млекарския камион и се запътих натам, където ми се бе сторило, че видях някой да ме наблюдава. Там нямаше нищо освен плевели, камъни и прахоляк — поне на мястото, където бе стоял този някой. Ако изобщо е било мъж, добавих наум. Дали би могла да бъде жена? Не бях видял дълга коса, но пък — не бях видял и кой знае какво освен люлеещото се под поривите на вятъра палто. Обходих напред-назад външната редица дървета. Отвъд нея гората се сгъстяваше и почвата ставаше блатиста. Не намерих нищо.
— Най-добре ела с мен до шерифския офис и си напиши показанията — каза шерифът на баща ми. — Няма проблем, ако искаш да си идеш у вас да си сложиш сухи дрехи.
Татко кимна.
— Трябва освен това да довърша с поръчките си и да закарам Кори до училище.
— Добре. Струва ми се, че и бездруго не можем да направим кой знае какво повече за оня тип на дъното — шерифът изсумтя и пъхна ръце в джобовете си. — Убийство. За последно имахме убийство в Зефир през 1961-ва. Помниш ли, когато Боби Калаган преби жена си до смърт с трофея от боулинга?
Върнах се при млекарския камион и зачаках татко. Слънцето вече беше изгряло напълно и изцяло и озаряваше света. Или поне света, който познавах. Но на ума ми тежаха множество неща. Струваше ми се, че съществуват два свята: един преди изгрев-слънце и един след. И ако това беше вярно, то тогава може би имаше хора, живеещи във всеки от тези два свята. Някои с лекота се движеха из пейзажа на нощта, а други се придържаха към ярките часове. Нищо чудно да бях видял един от гражданите на тъмното, от света преди изгрев-слънце. И — което си беше вледеняваща мисъл — може би той бе видял, че съм го забелязал…
Осъзнах, че съм вкарал кал в млекарския камион. Целите ми кецове бяха изплескани с нея.
Погледнах си подметките и пръстта, която бях довлякъл.
На петата на левия ми кец имаше малко зелено перо.
2.
Долу в тъмното
Зеленото перо влезе в джоба ми. Оттам то си проправи път към моята стая и се засели в кутията от пури „Уайт Оул“ заедно с колекцията ми от стари ключове и изсушени насекоми. Затворих капака на кутията, прибрах я в едно от седемте магически чекмеджета и здраво го хлопнах.