— Искаш ли да ми разкажеш за съня? — попита мама.
— Не. Боже, не!
— Беше просто кошмар.
— Не ми пука. Беше достатъчно истинско.
— Ще можеш ли да заспиш отново?
Татко въздъхна. Можех да си го представя в тъмната спалня, с притиснати към лицето длани.
— Не знам… — каза накрая.
— Нека ти разтрия гърба!
Пружините на леглото изскърцаха отново, когато тежестта на телата им се промени.
— Ужасно си стегнат! — заяви мама. — И всичкото отива във врата ти.
— Точно там дяволски боли. Там, където ти е палецът.
— Имаш възел. Сигурно си си разтегнал мускул.
Тишина. Моите рамене и гръб също биваха успокоявани от умелите ръце на мама. От време на време се обаждаше някоя пружина, оповестявайки движение. След това отново се разнесе гласът на баща ми.
— Имах поредния кошмар за онзи човек в колата.
— Така и предположих.
— Гледах към него в колата, с това негово смазано като кайма лице и с пристегнатата на гърлото струна. Видях белезниците на китката му и татуировката на рамото. Колата потъваше ли, потъваше и тогава… тогава той отвори очи.
Потреперих. Направо го виждах пред себе си, а гласът на баща ми затихна почти до шепот.
— Погледна ме. Право към мен гледаше. От дупките на очите му се лееше вода. Той отвори уста и езикът му беше черен като глава на змия. И тогава ми каза: „Ела с мен!“
— Не мисли за това — прекъсна го мама. — Просто затвори очи и си почивай.
— Не мога да почивам. Не мога!
Представих си тялото на татко, изтегнато като въпросителен знак на леглото и мама, която мачка твърдите като желязо мускули по гърба му.
— Моят кошмар — продължи той — е как мъжът в колата посяга и ме сграбчва за ръката. Ноктите му са сини. Пръстите му се забиват дълбоко в кожата ми и той ми казва: „Ела с мен, да слезем в мрака!“ Колата… Колата започва да потъва все по-бързо и по-бързо и аз се опитвам да се освободя, но той не ме пуска и повтаря: „Ела, ела с мен, да слезем в мрака!“ А след това водата се затваря над главата ми и аз не мога да се измъкна, и отварям уста да изпищя, но тя се пълни с вода… О, Иисусе, Ребека! О, Иисусе!
— Всичко това не е истинско! Чуй ме! Това е само кошмар и всичко вече е наред!
— Не — отвърна татко, — не е. Това направо ме изяжда и става все по-зле. Мислех си, че мога да го оставя зад гърба си. Така де, Бога ми, виждал съм мъртъвци и преди. Отблизо. Но това… различно е. Тази струна около гърлото му, белезниците, смазаното му от бой лице… Различно е. И като не знам нито кой е, нито нищо за него… Това ме изяжда отвътре денем и нощем!
— Ще ти мине — увери го мама. — Нали така ми казваш всеки път, когато се притеснявам за няма нищо. Дръж се, казваш ми. Ще ти мине.
— Може и да мине. Моля се на Бога да мине. Но точно сега то е в главата ми и не мога да се откопча от него, каквото ще да става. И това е най-лошото, Ребека — това, че буквално ме разяжда отвътре. Това, че който го е сторил, трябва да е местен. Трябва да е. Който го е сторил, знае колко е дълбоко езерото. Знае, че когато колата потъне в него, трупът ще изчезне. Ребека… извършителят на това престъпление може да е от хората, на които доставям млякото. Може да е някой, който седи на нашата скамейка в църквата! Някой, от когото си купуваме храната или дрехите. Някой, който сме познавали цял живот… или сме си мислили, че познаваме. Това ме плаши така, както нищо друго не ме е плашило досега. Знаеш ли защо? — татко помълча за момент и аз си представих как пулсът подскача на слепоочието му. — Понеже ако тук не сме в безопасност, значи никъде на този свят няма да бъдем! — гласът му се пречупи леко на последната дума. Радвах се, че не съм в онази стая и че не мога да видя лицето му.
Минаха две или три минути. Мисля, че баща ми просто си лежеше там, докато мама масажираше гърба му.
— Мислиш ли, че вече ще можеш да заспиш? — попита го тя накрая.
— Ще опитам — отговори той.
Пружините проскърцаха няколко пъти. Чух майка ми тихичко да мърмори нещо в ухото на татко. Той отвърна:
— Надявам се! — и след това настъпи тишина.
Понякога татко хърка; тази нощ не го правеше. Чудех се дали, след като мама е отишла в страната на сънищата, той лежи буден и гледа как трупът в колата се протяга към него и го влачи към дълбините. Думите му ме преследваха: „Ако тук не сме в безопасност, значи никъде на този свят няма да бъдем!“ Това беше наранило баща ми на място, по-дълбоко дори от дъното на Саксън Лейк. Може би ключът бе във внезапността на случилото се или в насилието, или в хладнокръвието, с което бе извършено престъплението. Може би беше в познанието, че дори в най-мирните градчета зад затворените врати се крият страшни тайни.