— Не ходи! — прошепна Бен. — Недей, не отивай!
Чух как ноктите му изскърцват по подлакътниците на стола.
Момчето избяга. Далеч от къщи, далеч от неусмихващите се непознати. Навсякъде, където погледнеше, той виждаше X-образна рана. Шефът на полицията си имаше такава на врата. Хората, които хлапето бе познавало досега, внезапно се бяха променили и всички искаха да го задържат, докато родителите му дойдат и го вземат. Глупаво, глупаво детенце, казваха те. Марсианци в земята, канят се да превземат света. Кой изобщо би повярвал на подобна небивалица?
В края на този кошмар армията влезе в подземния кошер от тунели, прокопани от марсианците в земята. Марсианците си имаха там долу машина, която клъцкаше врата ти и те превръщаше в един от тях. Командирът на марсианците, поставена в стъклен аквариум глава с пипала, изглеждаше като гнусна твар, изплувала от септична яма. Момчето и армията се сражаваха с марсианците, които се мъкнеха през тунелите, сякаш се бореха с тежестта на гравитацията. При сблъсъка на марсиански машини и военни танкове съдбата на света висеше на косъм…
… и момчето се събуди.
Само сън, каза баща му. Майка му се усмихна. Само сън. Няма от какво да се страхуваш. Хайде заспивай, ще се видим на сутринта.
Просто лош, лош сън.
И след това момчето стана в тъмното, надникна в телескопа си и видя летящата чиния да се спуска от нощното небе в пясъчния хълм зад къщата му.
Край?
Лампите светнаха. Съботният филмов следобед бе приключил.
Докато се изнизвахме от салона, чух г-н Стелко, управителят на „Лирик“, да пита един от разпоредителите:
— Какво им има? Защо са толкова тихи?
Чистият ужас няма глас.
Някак си успяхме да се качим на колелетата си и завъртяхме педалите. Някои деца вървяха към къщи, други чакаха родителите им да ги вземат. Всички ние бяхме свързани от явлението, на което току-що бяхме станали свидетели и когато Бен, Джони и аз спряхме на бензиностанцията на „Риджтън Стрийт“ да напомпаме въздух в предната гума на Джони, хванах Бен да се взира във врата на г-н Уайт, където изгорялата от слънцето кожа се бе набръчкала.
Разделихме се на ъгъла на „Бонър“ и „Хилтоп“. Джони потегли към дома си, Бен засили колелото с пълните си крака, а аз се борех с ръждивата верига за всеки фут от пътя. Велосипедът ми беше отминал разцвета на живота си. Беше древен още когато стигна до мен, купен от вехтошарника. Непрестанно исках нов, но татко ми заяви, че ще трябва да се оправям с това, което имам — или без него. Бяхме зле с парите от месеци; посещенията на киното в събота си бяха истински лукс. Както открих след известно време, тези съботни следобеди бяха и единственият момент, когато пружините в спалнята на родителите ми можеха да пеят в симфония, без аз да се питам какво става.
— Добре ли изкара? — попита ме мама, когато се прибрах след игра с Ребъл.
— Да, госпожо — отвърнах. — Филмът за Тарзан беше супер.
— Нямаше ли двойна прожекция? — полюбопитства татко, седнал на дивана с вдигнати крака. Телевизорът бе включен на някакъв демонстрационен бейзболен мач — наближаваше това време от годината.
— Да, сър — подминах ги и двамата на път към кухнята и една ябълка.
— Е, и за какво се разказваше в другия филм?
— Ами… за нищо — отговорих.
Родителите могат да надушат мишка по-бързо и от примряла от глад котка. Те ме оставиха да си взема ябълката, да я измия на чешмата, да я лъсна и след това да я върна обратно в дневната. Оставиха ме да забия зъби в нея, след което татко отклони очи от телевизора и попита:
— Какво ти става?
Отхапах от ябълката. Мама седна до баща ми и двамата се втренчиха в мен.
— Сър? — попитах.
— Всяка друга събота нахлуваш вкъщи като подивял и умираш да ни разкажеш всичко за филмите. Голям зор виждаме да те спрем да не ни ги изиграеш сцена по сцена. Та какво точно ти става днес?
— Ами… предполагам, че… ами не знам.
— Ела тук! — подкани ме мама. Когато го сторих, долепи длан до челото ми. — Не, нямаш треска. Кори, добре ли се чувстваш?
— Добре съм.
— Та единият филм беше за Тарзан — продължи да ровичка в темата татко, упорит като булдог. — А за какво се разказваше в другия филм?
Предположих, че мога да им издам заглавието. Но как да им разкажа за какво всъщност е ставало дума във филма? Как да им обясня, че току-що бях гледал филм, изграден на фундаменталния страх, който храни всяко едно дете на света: че родителите му биха могли — за една невъзвратима част от секундата — да бъдат за вечни времена изтрити и заменени от студени, лишени от усмивка пришълци?