— Чух, че шерифът на практика се е отказал.
— Минаха вече три седмици без никакви улики. Джей Ти каза на Том, че в петък е пратил запитване навсякъде из щата, също и в Джорджия и Мисисипи, но не е научил съвсем нищичко. Все едно човекът в онази кола идва от някоя друга планета.
— Е, това вече е зловеща работа.
— Има и нещо друго — добави мама и въздъхна тежко. — Том се… промени. Не е въпрос само на кошмарите, Лизбет! — тя се обърна към кухненския килер и опъна кабела на телефона докрай, само и само да няма шанс татко да я подслуша. — Винаги заключва вратите и прозорците, а преди изобщо не се вълнуваше от ключалките. Чак до този случай, като всички останали оставяхме повечето пъти входната врата отключена. Сега Том става два-три пъти на нощ, за да проверява резетата. А миналата седмица се върна от маршрута си с червена кал по обувките, пък не беше валяло. Мисля, че е ходил до езерото.
— Че за какво му е, мътните го взели?
— Не знам. Искал е да се разходи и да помисли, предполагам. Помня как, когато бях на девет годинки, имах жълта котка, която точно пред къщи я прегази камион. Кръвта на Калико остана на асфалта доста време. Това място ме привличаше. Мразех го, но изпитвах нужда да ходя там и да гледам къде е загинала Калико. Винаги си мислех, че там има нещо, което съм могла да сторя, за да я запазя жива. Или може би, преди да сполети беда, съм си мислила, че всички живеем вечно… — мама замълча за момент, втренчена в чертичките, драснати с молив на задната врата, показатели за това как съм расъл равномерно на височина. — Мисля, че в момента на Том са му много неща на главата.
Разговорът им се отклоняваше в най-различни посоки, макар че в центъра му си оставаше инцидентът при Саксън Лейк. Погледах бейзболния мач с татко и забелязах как той постоянно стиска и разтваря дясната си ръка, сякаш се опитва или да хване нещо, или да се освободи от нечия хватка. След това стана време да се подготвям за тръгване, така че събрах пижамата си, четката за зъби, чисти чорапи и бельо и набутах всичко в армейската си мешка. Татко ми каза да внимавам, мама ми нареди да се забавлявам, но да се върна навреме сутринта за Неделно училище. Погалих Ребъл по главата и му хвърлих пръчка, която да подгони, след което се качих на колелото си и натиснах педалите.
Бен не живееше особено далеч, само на около половин миля от къщата ми, в задънения край на „Диърман Стрийт“. По тази улица карах тихичко, защото на стража на ъгъла на „Диърман“ и „Шантък“ се издигаше сурова сива къща, в която живееха прословутите братя Бранлин. Двамата Бранлин, на тринайсет и на четиринайсет съответно, имаха изрусена с кислородна вода коса и се водеха царе на разрушението. Те често вършееха из квартала, яхнали еднаквите си черни колела като лешояди в търсене на прясна мръвка. Бях чул от Дейви Рей Кълан, че братята Бранлин понякога опитвали с бързите си черни колелета да избутват коли от платното и че той самият е виждал как Гота Бранлин, по-големият, казва на майка си да ходи на едно кофти място. Гота и Гордо бяха като Черната чума; надяваш се, че няма да те пипне, но сложат ли веднъж ръка на теб, няма спасение.
Засега бях останал извън мерника на върлуващата им злоба. Планирах така и да си продължавам.
Къщата на Бен много напомняше моята собствена. Приятелят ми си имаше кафяво куче на име Тъмпър, което си вдигна корема от предната веранда, за да оповести с лай пристигането ми. Бен излезе да ме посрещне, г-жа Сиърс също ми каза здрасти и попита дали искам чаша бира от корени24. Тя беше тъмнокоса и имаше красиво лице, но бедрата й бяха с размер на пъпеши. Когато влязохме в къщата, г-н Сиърс излезе от работилницата си в мазето, за да поговори с мен. Той беше едър и също заоблен, с тежка челюст и лице, зачервено под късо подстриганата кестенява коса. Г-н Сиърс беше веселяк с големи предни зъби и се усмихваше като заек, по раираната му риза бяха полепнали дървени стърготини и ми разказа виц за баптистки свещеник във външен клозет, който всъщност не разбрах, но той се разсмя, за да подкани мен, и Бен каза:
— Ау, тате! — сякаш беше чувал тази глупава шега няколко дузини пъти.
Разопаковах мешката си в стаята на Бен, където той имаше готина колекция бейзболни карти, капачки от бутилки и стършелови гнезда. Докато се оправях, приятелят ми седна на шалтето си със Супермен и каза:
— Разправи ли на вашите за филма?
— Не. А ти?
— Ъъ — той задърпа едно свободно конче на лицето на Супермен. — И защо така не си?
24
Бира от корени