Выбрать главу

Стигнах до Поултър Хил. Портите от ковано желязо бяха затворени, но след като каменната стена, обграждаща гробището, беше само два фута висока, да влезеш вътре не беше кой знае какъв фокус. Оставих Рокет да ме чака отвън и се изкачих по хълма сред окъпаните в лунна светлина надгробни плочи. Поултър Хил стоеше на невидимата граница между световете така, както се намираше и между Зефир и Брутън. Белокожите мъртъвци биваха полагани от едната страна, а мъртвите чернокожи — от другата. Имаше някаква специална логика в това, че хората, които нямат право да се хранят в едно и също заведение, да плуват в един обществен басейн или да пазаруват в едни и същи магазини, няма да са доволни и да умрат и да бъдат погребани така, че да се виждат едни други. От което много ми се прииска да питам преподобния Ловой дали Дамата и Лунния човек ще идат в същия рай като Дейви Рей. Ако чернокожите се заселват в същия рай като белите, то тогава какво значение има, че се хранят в различни ресторанти тук, на земята? Ако чернокожите и белите влизат в рая заедно, това означава ли, че ние сме по-умни или пък по-глупави от Бог, понеже на земята страним едни от други? Разбира се, ако всички ние се връщаме в мрака, тогава и бездруго няма нито Господ, нито рай. Как тогава Малкия Стиви Каули успяваше да кара Среднощната Мона през пукнатина в този мрак бе друга загадка, понеже го бях видял така ясно, както сега съзирах града от надгробни плочи да се надига около мен.

Бяха толкова много. Толкова много. Помня, че някъде бях чувал следното: когато един старец умре, изгаря една библиотека. Спомних си некролога на Дейви Рей в „Адамс Вали Джърнъл“. Там се казваше, че е загинал при ловен инцидент. Споменаваше се кои са майка му и баща му, също и че е имал малко братче Анди, и че е бил член на презвитерианската църква в Юниън Таун. Съобщаваше се и че погребението му ще бъде в десет и половина сутринта. Но ме порази онова, което отсъстваше в некролога. Не се споменаваше и дума, че ъгълчетата на очите му се вдигаха нагоре, когато се смееше или как изкривяваше устни на една страна, когато се готвеше да влезе в словесна престрелка с Бен. Не ставаше въобще въпрос за блясъка в очите му, когато видеше горска пътека, която да не сме проучили досега или как дъвчеше долната си устна, когато му идваше ред да хвърля бърза топка. Бяха написали сухата и уедрена същност, но не бяха описали истинския Дейви Рей. Размишлявах за това, докато крачех сред гробовете. Колко ли истории лежаха тук, погребани и забравени? Колко стари изгорели библиотеки и колко млади, които тепърва бяха трупали томовете си година след година? Всички тези истории — изгубени… Много ми се искаше да има място, където може да отидеш и да седнеш — в зала като в киното примерно — и да прелистиш каталог с милиарди имена и след това да натиснеш копче и на екрана да се появи лице, което да ти разкаже за живота, какъвто го е видял притежателят му. Това би било жив мемориал на поколенията, които са били преди нас и човек може да чуе гласовете им, нищо че са били затихнали за стотици години. Струваше ми се, докато крачех в присъствието на всички тези затихнали гласове, които няма да бъдат чути никога повече, че ние сме вид на пропилените ресурси. Захвърляхме зад гърба си миналото и с това бъдещето ни обедняваше.

Стигнах до гроба на Дейви Рей. Надгробният камък още не бе пристигнал, но на голата земя бе положен плосък камък-маркер. Гробът не беше нито в подножието на хълма, нито на върха му — заемаше място по средата. Седнах до маркера, като внимавах да не стъпя на лекото хълмче, което дъждът щеше да утъпче и пролетта да раззелени. Вгледах се в мрака под студената, остра луна. На дневна светлина, както знаех, оттук се разкриваше панорамна гледка към Зефир и хълмовете. Човек можеше да види моста с гаргойлите и река Текумзе. Виждаха се и железопътните релси, които се виеха между хълмовете, както и дървения мост, където пресичаше реката по пътя си през Зефир и се насочваше към големите градове. Гледката беше хубава, ако имаш очи да я видиш. Някак се съмнявах, че на Дейви Рей много му пука дали има гледка към хълмовете и реката или гробът му се открива към зеленясало блато. Такива неща може и да са важни за скърбящите, но не и за напускащите нашия свят.

— Боже — прошепнах и дъхът ми се разнесе. — Толкова съм объркан!