Дали очаквах Дейви Рей да отговори? Не, нищо подобно. Така че тишината не ме разочарова.
— Не знам дали си в тъмнината или на небесата — продължих, — не знам и дали е много забавно да си в рая, ако не можеш да се замесиш в някоя беля. На мен лично ми прилича на църква. Църквата е хубаво нещо за час в неделя, но не ми се ще да живея в нея. И не бих искал и да съм в мрака. Просто нищо и нищо и още нищо. Всичко, което си мислил, сторил и вярвал изчезва завинаги, като вълна в езеро, която никой не е забелязал… — придърпах колене към гърдите си и ги обвих с ръце. — Нямаш глас да проговориш, нямаш очи да видиш, нито уши, нито нищо. За това ли се раждаме, Дейви Рей?
Този въпрос също предизвика изблик на тишина.
— И не мога да се оправя с понятието за вярата — продължих. — Мама твърди, че трябва да я имам. Преподобният Ловой смята, че трябва да я имам. Но какво да правя, ако няма в какво да вярваш, Дейви Рей? Какво да правя, ако вярата е просто като да говориш по телефона, но отсреща няма никой, само дето не знаеш, че е така, докато не зададеш въпрос и никой не ти отговори? Дали няма да се побъркаш от това, като си представиш, че през цялото това време си говорил на вятъра?
В момента и аз самият говорех на вятъра, осъзнах. Но се чувствах успокоен от мисълта, че Дейви Рей лежи до мен. Преместих се на място, където кафявата трева не бе докосвана от лопати и се изтегнах по гръб. Взирах се в разкошните звезди.
— Виж само — казах. — Погледни това небе! Изглежда, все едно Демонката си е издухала носа на черно кадифе, нали? — усмихнах се при мисълта, че Дейви Рей щеше да се развесели от това сравнение. Допълних. — Всъщност не е така. А ти виждаш ли това небе от там, където си?
Тишина и още тишина.
Скръстих ръце на гърдите си. Не ми се струваше толкова студено, когато гърбът ми бе опрян в земята. Главата ми бе положена до тази на Дейви Рей.
— Днес ме набиха — споделих с него. — Татко наистина ме насини. Може и да съм си го заслужил. Но и Ковашкия мях заслужава да я набият, нали? Защо никой не слуша децата, дори когато те имат какво да кажат? — въздъхнах и дъхът ми се издигна към Козирог. — Не мога да напиша това извинение, Дейви Рей! Просто не мога и никой не може да ме накара. Може и да греша, но съм само наполовина в грешка, а те искат да кажат, че греша изцяло. Не мога да го напиша. Какво да правя сега?
И тогава го чух.
Не, не гласът на Дейви Рей, който ме кастри.
Просто свирката на влак, отекнала в далечината.
Товарният влак идваше към града.
Седнах. Долу сред хълмовете виждах челния му фар като падаща звезда. Влакът криволичеше към Зефир. Гледах го как се приближава.
Забави при приближаването до моста над Текумзе. Винаги така правеше. Щеше да намали още повече, докато пресича над водата, а тежките му колела карат старата конструкция да стене и да дрънчи.
Когато стигне до моста, влакът ще се движи толкова бавно, че човек може да се качи на него, ако си го е наумил.
Прозорецът във времето беше кратък. Товарният влак набираше скорост и по времето, когато стигаше отсрещната страна на Зефир, вече отново се движеше бързо.
— Не мога да напиша извинението, Дейви Рей! — казах тихо. — Нито утре, нито другиден. Никога. Предполагам, че никога няма да мога и да се върна в училище, нали?
Дейви Рей не ми предложи нито мнение, нито съвет. Трябваше сам да реша.
— А какво ще стане, ако си отида за малко? Не за дълго. Примерно за два-три дни. Какво ще стане, ако им покажа, че предпочитам да избягам, но няма да пиша извинение? Дали тогава ще ме изслушат, как мислиш?
Гледах как падащата звезда се приближава.
Свирката изпищя отново, може би предупреждаваше застанал на релсите елен. Чух я да казва: „Корииииииииии!“
Изправих се. Можех да стигна до моста, ако тичах до Рокет. Но трябваше да тръгна начаса. Петнадесет секунди още и щях да се изправя пред нов ден на гняв и разочарование от страна на родителите ми. Още един ден на момче, затворено в стая с ненаписано извинение, което се полюлява пред лицето ми. Товарният влак, който се канеше да мине, винаги се връщаше. Бръкнах в джоба си и намерих два четвъртака, останали от покупката на пуканки и бонбони в „Лирик“ миналата зима, когато всичко беше наред.
— Тръгвам, Дейви Рей! — казах. — Тръгвам!
Затичах се през гробището. Когато стигнах Рокет и се метнах на седалката, се боях, че вече съм закъснял. Лудешки въртях педалите по пътя към моста, дъхът разцъфваше около лицето ми. Чух стенания и дрънчене, когато се изравних с поръбените с чакъл релси — товарният влак вече бе тръгнал да пресича и все още можех да го пресрещна.