И най-сетне се появи и той с нажежения си дъх. Огромният локомотив слезе от моста и ме подмина, движейки се малко по-бързо, отколкото можех да ходя. След това започнаха да ме подминават товарните вагони с емблемата на „Саутърн Рейлроуд“, дрън-ка-туп, дрън-ка-туп, дрън-ка-туп по траверсите. Влакът вече започваше да набира скорост. Слязох от Рокет и пуснах стъпенката. Прекарах пръсти по дръжките на кормилото. За секунда мярнах златното око във фара, сияйно като луната.
— Ще се върна! — обещах.
Всички товарни вагони бяха затворени или поне така ми се стори. Но някъде към края на композицията видях един, чиято врата зееше с малка цепка. Помислих си за железопътни бикове, които блъскат с глави и хвърлят гратисчиите по лице в нажеженото от пара пространство, но се отърсих от тази мисъл. Затичах се редом с вагона с отворената врата. Под ръка имах стълбичка. Пресегнах се, стегнах четири облечени в ръкавица пръста около метална дръжка, приклещих там и палеца си и след това успях да се хвана и с другата ръка и да вдигна крака от чакъла.
Залюлях се към отворената врата на товарния вагон. Останах изненадан, че притежавам такава сръчност. Предполагам, че много бързо ставаш акробат, когато чуваш как стържат под теб няколко тона със стоманени колела. Прелетях през отвора към вътрешността на вагона, пръстите ми пуснаха железните опори и аз се ударих в дървен под, пестеливо покрит със сено. Звукът от влизането ми не беше нежен — отекна през вагона, който беше затворен плътно от другата страна. Седнах, а цялата предница на най-горния ми пуловер бе покрита със сено.
Вагонът гърмеше и се люлееше. Определено не беше правен за пътници.
Но вътре със сигурност имаше хора.
— Хей, Принци! — изрече нечий глас. — Току-що влетя едно птиче!
Подскочих. Гласът бе прозвучал като комбинация от камъни в бъркачка за цимент и мощно жабешко квакане. Разнесе се от мрака пред мен.
— Да, виждам го — отвърна друг мъж. Този глас беше гладък като черна коприна и имаше напевен остатък от чуждестранен акцент. — Мисля, че почти си потроши крилцата, Франклин!
Бях в компанията на пътуващи в товарните вагони скитници, които можеха да ми прережат гърлото за двата четвъртака в джоба ми. Обърнах се с намерение да скоча през вратата, но отвън Зефир летеше с висока скорост.
— Не бих го сторил, млади човече — предупреди ме гласът с чуждестранния акцент. — Няма да е приятно падане!
Спрях се на ръба с разтуптяно сърце.
— Няма да тъ ухапеме! — каза жабешко-бетонобъркаческият глас. — Нълтъй, Принци?
— Говори само от свое име, ако обичаш!
— А, той просто се шегува! Принци винаги се шегува, нълтъй?
— Да — каза с въздишка черно-коприненият глас. — Винаги се шегувам.
Пред лицето ми пламна кибритена клечка. Подскочих отново и се обърнах да видя кой стои там.
Пред мен изникна видение от кошмарите, застанало толкова близо, че можех да надуша застоялия му дъх.
Пред този мъж дори железопътна стрелка би изглеждала като Чарлз Атлас149. Беше изсъхнал като клечка, черните му очи тънеха в езера от сянка и скулите му изпъваха кожата по лицето му. Само каква кожа! Бях виждал повече влага в изгорени от слънцето речни корита. Всеки инч от това лице бе напукан и сбръчкан, а пукнатините изтегляха устните назад от жълтите му зъби и продължаваха нагоре върху плешивия купол на скалпа му, досущ странна шапка. Дългите му, кокалести пръсти, оголени от светлината на клечката, бяха съсухрени по същия начин, както и ръката, на която се крепяха. Гърлото на мъжа представляваше изсушена поредица гънки. Носеше сиво-бяло подобие на костюм, но не можех да видя къде се сливат ризата и панталоните. Човекът приличаше на клечка в торба с мръсни дрехи.
Бях се смръзнал от ужас и чаках острието да ми пререже врата.
Другата ръка на сбръчкания мъж се вдигна като ръка на палач. Напрегнах се.
Той просто държеше плик с „Фиг Нютон“150.
— Бре, бре! — каза чужденецът с очевидна изненада. — Ахмет те хареса! Вземи си сладка, той не говори!
— Аз… мисля, че аз…
Клечката угасна. Можех да надуша Ахмет до себе си — миризма толкова суха, че заплашваше да превърне в пепел космите в носа ми. Той дишаше като шумолене на опадали есенни листа.
150
„Фиг Нютон“ — десертчета с формата на приплеснати цилиндърчета от бисквитено тесто, увито върху пълнеж от смокиня. Впоследствие марката въвежда и други вкусове.