— Ами предполагам… я чакай малко. Казвал ли съм ти името си?
— Ами сигурно си, сигурен съм.
— Не си спомням.
Франклин се изсмя. Звучеше ми като запушен канал под грижите на „Рото-Рутър“154.
— Хах! Хах! Хах! Ена якичка начи! Принци с мноу хубу чуство за хумора!
— Не мисля, че съм ти казвал името си — възразих.
— Добре де, не се дърпай — отвърна ми Принци. — Всеки си има име. Твоето какво е?
— Ко… — спрях се. Тези тримата ли бяха луди или на мен ми хлопаше дъска? — Кори Макенсън. От Зефир съм.
— И отиваш към…? — подкани ме той.
— А накъде отива този влак? — поинтересувах се.
— Оттук ли? — Принци се усмихна леко. — Навсякъде.
Погледнах към Ахмет. Той беше приклекнал и ме наблюдаваше настоятелно над свещите. На съсухрените му крака бяха обути сандали, а ноктите му бяха два инча дълги.
— Не е ли малко студено за сандали?
— Ахмет няма против — отвърна Принцип. — Такива обувки си е избрал. Той е от Египет.
— Египтянин? Че как е стигнал чак дотук?
— Беше дълго, прашно пътуване — увери ме Принци.
— Кои сте вие, хора? Приличате ми малко на…
— Познати, ако си привърженик на сладката наука. Бокса имам предвид — обади се Принци, набутвайки думи в устата ми. — Да си чувал за Франклин Фицджералд? Познат още като Биг Фили Франк?
— Не, сър.
— Тогава защо каза, че си?
— Така ли съм казал?
— Запознай се с Франклин Фицджералд — той махна към чудовището в ъгъла.
— Здрасти — казах.
— Радвам са да тъ срешна — отвърна Франклин.
— Аз съм Принци фон Кулич. Това е Ахмет-с-трудната-фамилия.
— Хе-хе-хе — изкиска се Франклин зад масивната си ръка с белязани кокалчета.
— Ти не си американец, нали? — попитах Принци.
— Гражданин на света съм, на твоите услуги.
— Откъде си в такъв случай?
— Аз съм от народ, който не е нито тук, нито там. Може да се нарече ненарод, ако така ти допада — той се усмихна отново. — Ненарод. Харесва ми. Моята страна е била ограбвана от нашественици толкова пъти, че даваме зелени печати за насилие и грабене. По-лесно е да се печелят пари тук, какво да кажа?
— Значи и ти си боксьор?
— Аз? — той направи такава гримаса, все едно усети неприятен вкус в устата си. — О, не! Аз съм мозъка зад мускула на Франклин. Негов мениджър съм. Ахмет му е треньор. Ние всички се разбираме чудесно, като изключим моментите, когато се опитваме да се избием един друг.
— Хах! Хах! — изтътна Франклин.
— В момента сме между противници — обясни Принци с леко свиване на раменете. — Тръгнали сме от последното място, на което бяхме, към следващото място, на което ще сме. И такова е, боя се, нашето съществувание.
Бях решил, че колкото и страховита да изглежда тройката, те всъщност нямат намерение да ми сторят зло.
— А г-н Фицджералд много боеве ли има? — попитах.
— Нашият Франклин е готов да скочи на всеки, навсякъде и по всяко време. За нещастие, макар че размерите му са доста внушителни, скоростта му е по-скоро под въпрос.
— Принци има предвид, че съм бавен — обясни Франклин.
— Да. И какво още, Франклин?
Надвисналите вежди на огромния мъж заплашваха да се срутят, докато той умуваше над въпроса.
— Нямам ханстинката на убиец — заяви накрая.
— Но работим по въпроса, нали така, Мълчаливи Сам? — попита Принци египтянина. Ахмет показа кривите си жълти зъби и кимна страстно. Помислих си, че трябва да внимава да не му падне главата.
Започнах да се взирам във врата на Франклин.
— Г-н Принци, а защо той има болтове на шията?
— Франклин е човек с много части — обясни Принци и боксьорът се изкикоти отново, — повечето от тях са ръждясали. Срещите му с други индивиди на квадратния ринг невинаги са били приятни. Накратко, има толкова много счупени кости, че докторът трябваше да върже с тел някои от тях. Болтовете са свързани с метален прът, който подсилва гръбнака му. Болезнено е, уверен съм, но е нужно.
— Ау — обади се Франклин, — не е толкова лошо.
— Той има сърцето на лъв — обясни Принци. — За нещастие, има също и мозъка на мишка.
— Хе-хе-хеее! Наш Принцьо напрау съсипва от смех!
— Жаден съм — рече Принци и се изправи. Оказа се и висок — може би шест фута и четири, и слаб, макар и да не беше чак толкова кльощав, колкото Ахмет.
154
„Рото Рутър“