— Къде са парите, мизернико? — каза първият с тон, преливащ от тихо зло. — Ти ще ни дадеш парите!
Побоят продължаваше, кокалчетата на третия мъж бяха почервенели от кръв. Жертвата скимтеше и стенеше, а юмрукът продължаваше да се вдига и да удря, и насиненото лице постепенно променяше формата си.
Бледа ръка ме стисна за рамото.
— Да вървим нататък, бива ли?
Пред нас до тротоара бе спряла полицейска кола. Двама полицаи стояха от двете страни на мъж с дълга коса, облечен в мръсни дрехи. Те бяха пълнички и пистолетите им блестяха в черните си кожени кобури. Единият полицай се наведе напред и кресна в лицето на дългокосия. След това другият награби дебел кичур от косата му, завъртя го и удари главата му в предното стъкло на колата. То не се счупи, но краката на мъжа поддадоха. Той не се и опита да отвърне на ударите, докато го напъхваха в полицейската кола. Когато тя премина покрай нас, мярнах за момент лицето на арестанта да наднича отвътре, по челото му се стичаха струйки кръв.
От някакъв вход гърмеше и пулсираше музика. Звучеше като ритъм без никакъв смисъл. До стената седеше мъж, а в краката му имаше локва урина. Той се усмихваше в нищото с оглупял поглед. Двама младежи минаха край него, единият държеше метална туба за бензин.
— Ставай, ставай! — каза единият и срита легналия на земята. Оглупелият продължи да се хили.
— Ставай, ставай! — повтори той като папагал.
В следващата секунда го заляха с бензин. Другият младеж извади пакет кибрит от джоба си.
Принци ме насочи зад ъгъла. Франклин, който се мъкнеше зад Ахмет, въздъхна като ковашки мях, а лицето му тънеше в сенките.
Изви сирена, но тя отиваше някъде другаде. Гадеше ми се и главата ми тежеше. Принци държеше ръка на рамото ми и допирът му ме успокояваше.
Четири жени стояха на ъгъла, под примигващия неон. Те всички бяха по-млади от майка ми, но по-възрастни от Чили Уилоу. Носеха рокли, които все едно бяха нанесени с боя и изглежда чакаха да се появи някой важен. Когато ги подминахме, надуших сладкия им парфюм. Погледнах в лицето на една от тях и видях рус ангел. Но нещо в това лице бе лишено от живот, като на боядисана кукла.
— Проклетникът по-добре да ме оцени както трябва — каза тях на друго, тъмнокосо момиче. — По-добре да ме хареса, мамка му, мътните го взели!
До тях спря червена кола. Русият ангел пусна усмивка на шофьора. Другите момичета се приближиха, очите им светнали от фалшива надежда.
Не ми хареса какво виждах и Принци ме поведе нататък.
На един вход мъж с дънково яке се бе навел над жена, просната на прага. Закопчаваше панталоните си. Лицето на жената бе цялото в кървави синини.
— Ето така — каза мъжът. — Показах ти, нали? Показах ти кой е шефа! — той посегна и я сграбчи за косата. — Кажи го, кучко! — разтърси главата й. — Кажи кой е шефа!
Подутите й очи умоляваха. Устата й се отвори, показвайки счупени зъби.
— Ти си — каза тя и започна да плаче. — Ти си шефа!
— Продължавай напред, Кори! — каза ми Принци. — Не спирай, не спирай!
Олюлявах се напред. Накъдето и да погледнех, срещах само зъл цимент. Не видях нито хълм, нито следа от зеленина. Вдигнах глава, но звездите бяха закрити и нощта представляваше сив воал. Завихме зад един ъгъл и чух дрънчене. Малко бяло куче ровеше с отчаяние в кофите за боклук, ребрата му стърчаха. Внезапно един едър мъж се озова на мястото и каза: „Сега те хванах!“, докато кучето се взираше в него с бананова кора в уста. Мъжът вдигна бейзболна бухалка и цапардоса животинчето през гърба. То нададе вой от болка и се загърчи със счупен гръбнак, изтървало банановата кора. Мъжът се изправи над него, вдигна отново бухалката и я стовари, след което кучето вече нямаше нито муцуна, нито очи — представляваше размазана червена руина. Белите му крака продължаваха да ритат, сякаш се опитваше да избяга.
— Малко лайно такова! — каза мъжът и смачка кльощавите ребра с ботуш.
В очите ми горяха сълзи. Препънах се, но ръката на Принци ме удържа на крака.
— Давай напред! — каза той. — Побързай!